Бойната Риза
Дороти М. Джонсън
Дороти М. Джонсън (1905-1984) е една от най-известните писателки на "западна тема" в САЩ. Завършва литература в Университета на Монтана, след което дълги години работи като журналист, издател и университетски преподавател. Дълго време изучава индианците и тяхната култура и те заемат важно място в творчеството u. Приета е като почетен член в племето чернокраки, които u дават името Убива-От-Две-Страни.
Широка известност u донася още първата нейна книга - сборникът разкази "Индианска територия" (1949), преиздаден по-късно под заглавието "Човекът, наречен Кон". Тази книга е удостоена през 1959 г. с наградата "Шпори", давана за най-добри произведения в жанра уестърн за годината. Не по-малко известен става вторият u сборник разкази - "Дървото-бесилка". По нейните произведения "Дървото-бесилка", "Човекът, който уби Либърти Валанс" и "Човекът, наречен Кон" са заснети игрални филми.
Д. Джонсън е авторка и на два романа за живота на индианците през миналия век - "Бизоновата жена" (1977) и продължението му - "Всички бизони ще се завърнат" (1979). Публикуваният по-долу разказ е от сборника "Индианска територия".
Бъдж Уилкокс се беше подпрял на ствола на една топола и полуразвеселено, полуядосано наблюдаваше нервното суетене на Франсис Мейсън. Сух, с коса и брада с цвета на топящия се от топлия вятър чинук сняг, корав като сушено бизоново месо, Бъдж изглеждаше мрачен. Докато пушеше късата си лула, той все пак не се отпускаше напълно: човек няма да оживее дълго в Индианската територия, ако си позволява да се отпуска и да не мисли за опасностите, а Бъдж беше живял тук четиридесет години.
Машинално той погледна в посоката, от която идваха, към военния форт, намиращ се на два дни езда северно от тях. Предстоящата среща можеше да бъде застрашена, ако майорът се сети, че Мейсън търси шайените. В прерията обаче не се виждаше никакво движение.
Опасността можеше да дойде също и от юг, където се разполагаше лагерът на шайените; във всеки случай той беше там преди една седмица. Чакането в тополовата горичка си имаше своите преимущества: човек можеше отдалеч, без сам да се разкрива, да забележи вдигащия се прах при приближаване на опасност.
Макар че Бъдж презираше Франсис Мейсън, който го бе наел, беше принуден да признае, че този чужденец от Филаделфия е смел и решителен. А освен това имаше доста пари и щедро плащаше за всичко. От две години търси навред брат си: в търговските постове, във военните фортове, по цялата граница.
Франсис Мейсън седна да попуши, но не довърши една лула - пак се засуети около подаръците, наредени върху одеяло. Местеше и пререждаше карабините, червения плат, мънистата и ножовете, стараейки се всичко да изглежда по най-добрия начин.
- Какво каза той? Кога ще дойде? - настойчиво попита Мейсън.
- Въобще не каза, че ще дойде - изръмжа Бъдж. - Каза, че може някога да дойде някой си. Ако все пак пристигне, той ще си доведе преводач - добави Бъдж, тъй като не говори английски, а само шайенски и езика на знаците.
- Но нали вие знаете шайенски - възрази Мейсън. - Защо му е преводач?
Бъдж сви рамене.
- Защо той трябва да ми има доверие? Аз съм бял.
- Но как може той да бъде моят брат Чарлз? - настойчиво се мъчеше да вникне Мейсън. - Чарлз беше образован човек. Пишеше стихове. Ние му издадохме книга.
- Никога не съм обещавал да доведа на тази среща брат Ви - напомни му Бъдж. - Човекът, с който говорих, е вожд на шайените.
"Още малко - помисли си Бъдж - и аз ще му разкажа какъв бе той, когато преди тридесет години го видях за първи път... А вождът на шайените от пладне прави заклинания отвъд жълтите хълмове".
По поведението на птиците Бъдж виждаше, че там има някой, а тънката струйка дим говореше, че огънят е ритуален. Това бяха добри знаци. Ако индианецът искаше да се скрие, нямаше да се забелязва нищо.
- Вие казахте - промълви тихо Франсис Мейсън, че на бузата си той има белег - голямо червено петно, приличащо на отпечатък от длан. Колко души в света могат да имат такова родилно петно?
"Само един - си помисли Бъдж Уилкокс. - И белият човек с такъв белег го нарече Знакът на Каин".
На глас Бъдж каза:
- Индианците боядисват лицата си. Вие го знаете. Червената ръка е медицината на този вожд. Обикновено индианецът отива в някое уединено място, далеч зад хълмовете, пости или преминава през мъчения на Свещения Стълб. Така му се явява видение, свещен знак, талисман, който да му бъде покровител, да го закриля... Аз казах само, че ще предам молбата Ви на шайена с червен белег на лицето и ще му обещая подаръци, ако дойде да поговори с Вас. Аз го направих. Макар че можех да загубя скалпа си, когато воините му ме срещнаха.
- Вождът рискува, съгласявайки се да дойде толкова далече сам, без боен отряд - напомни Бъдж, - но не разреши да Ви отведа при шайените. Той иска да запази народа си от опасност.
"А как ще се зарадва майорът, ако може да го хване тук! - помисли си Бъдж. - От много години войниците се опитваха да накарат вожда Свещения Знак да подпише договор, но той винаги изпращаше един и същ отговор - стрела със засъхнала по нея кръв. Войниците продължават да го търсят, но разбира се, вече не за преговори".
Бъдж отново се прислони до ствола на дървото, приготвяйки се да чака: тънката струйка дим зад хълма изчезна. Слънцето напичаше приятно загубилите гъвкавостта си стави.
- Той нямаше да дойде - продължи Бъдж, - ако не му бях обещал карабини и патрони. Те за него са най-важни. Конете са просто така, за престиж, а останалите подаръци - за украса.
"Ако не се смятат тези неща, които Мейсън подреди на одеялото, приготвяйки ги като капан - помисли си Бъдж. - Може би капанът ще се затвори. Кой знае... Хитър е този чужденец от Филаделфия! Вехо, който плете мрежата си! Интересно, дали е случайно, или не е, че вехо на шайенски означава и паяк, и бял човек?"
Като че ли отгатвайки мислите на Бъдж, Вехо каза:
- Аз обещах, че ще платя хиляда долара на онзи, който доведе моя брат.
Бъдж измърмори нещо. Паяжината на Вехо е обкичена със злато, което ще стигне, за да може човек да поживее известно време комфортно. Траперът не мисли за комфорт, освен в онези редки случаи, когато го притежава. Но ако препитанието изчезва заедно с търговията с кожи, а младостта си отива с годините, ако старите рани напомнят за себе си, а ставите губят гъвкавостта си, какво да се прави тогава? Армията няма нужда от цивилни скаути, които не могат да прекарват по цял ден на седлото, нито от ловци, неспособни да набавят достатъчно месо. Но един човек с хиляда долара в джоба, който добре познава търговията с индианците... Бъдж започна да пресмята какви стоки трябва да има един такъв търговец.
Франсис Мейсън трепна и погледна назад, към форта.
- Следя тази посока - съобщи Бъдж. - Там всичко е спокойно. Но след няколко минути някой ще се появи от другата страна, иззад жълтия хълм. Ще бъде добре, ако седнете и се държите така, все едно, че това не Ви интересува.
След няколко минути той каза:
- Приближават се двама индианци.
Бъдж стреля с пушката си във въздуха и тръгна към конниците, викайки на шайенски:
- Добре дошли, приятели! Добре дошли!
Поздравът със стрелба във въздуха - старият мирен знак - бе станал вече безмислен. Когато Бъдж беше млад и се използваха кремъчни пушки марка "Хоукън", с този приветствен изстрел пушката се изпразваше. Тогава това наистина бе проява на добра воля. Днес Бъдж държеше в ръцете си пушка "Хенри", в която след изстрела оставаха още пет патрона, така че старият поздрав вече бе една лъжа. През живота си Бъдж бе срещал много лъжи.
Цялата тази среща би рисковано предприятие, а той вече не можеше, както на младини, да се радва на опасността. Но си струваше да се рискува. Мейсън плати, за да уреди Бъдж срещата, и ще плати още хилядарка, ако той каже: "Ето този, когото търсите". Освен това Бъдж най-после щеше да намери отговор на въпроса, който отдавна го интересуваше: защо човек като Каин бе отишъл на Запад и защо се бе превърнал в индианец?
Двамата конници го поздравиха: строен младеж на около седемнадесет години, полугол, тъй като все още не бе успял да завоюва достатъчно почетни украшения за дрехите си и не млад вече човек с величествена външност, който имаше толкова бойни отличия, колкото можеше да придобие един храбър воин, живял достатъчно дълго.
- Това е Свещеният Знак - каза Бъдж, - а младият индианец е неговият трети син, Управляващият-Своите-Коне. Той ще превежда.
Мейсън не се сети да попита как младият индианец е научил английски, щом никога не е живял между белите.
Бъдж се пукаше от завист при вида на надменния младеж и изпълнения с достойнство стар вожд. "Ако аз - мислеше си той, - не връщах жените си обратно в бащините им домове! Момичето от племето шошони, двете хункпапа, жената кроу, която наричах Сали, или поне онази ри, която едва не ме умори с дърдоренето си... Ако ги бях задържал за повече от една зима, сега щях да имам синове, които да носят месо вкъщи. И нямаше да имам нужда от сребърниците на Юда. Но аз ги връщах всичките и синовете ми, ако, разбира се, съществуваха, си отиваха заедно с тях. Кой знае колко мои стройни момчета-метиси живеят сега в островърхите типита! Но аз никога не бих могъл да остана с тях, не бих могъл да стана индианец. Господи! Все пак съм бял! Аз самият съм вехо".
Той се усмихна сдържано и като присви очи, погледна Свещения Знак, ненавиждайки го за всичко, което той имаше.
Косата на шайенския вожд бе сплетена в две побелели плитки, увити с кожа от видра. Петното - голяма червена длан - ярко се открояваше на бронзовото му лице. В ушите му висяха сребърни медали.
Той носеше знаци за мъжество, доказано в много битки, дрехи, които можеше да бъдат придобити само с цената на отчаяна смелост и с много, много кръв. Храбростта му беше толкова очевидна, че той можеше да си позволи да не се хвали твърде много с нея; не носеше военен накит от орлови пера. Достатъчна бе само бойната риза, която говореше сама за себе си... Риза от еленова кожа, украсена с ресни от човешки коси.
Франсис Мейсън пристъпи напред и издаде някакъв неопределен звук.
- Аз ще говоря - предупреди Бъдж.- Той носи бойна риза.
Бъдж говори дълго, съчетавайки резките, гърлени срички с привичния език на знаците. Човекът с червеният белег на лицето отвърна късо.
- Той казва, че не може да се бави - обясни Бъдж на Мейсън. - Просто е тук за малко.
Бъдж продължи да говори, убеждавайки, показвайки със знаци подаръците, наредени върху червеното одеяло.
Старият воин се приближи и ги разгледа. Той кимна с глава и слезе от коня.
"Аха! Започнал си малко да куцаш! - помисли си Бъдж, радвайки се на накуцващата му походка. - Затова пък имаш синове, които носят месо вкъщи и жена, която да го готви".
Младият индианец - с вирнатото чело и войнствен поглед, завърза конете и се върна, без да изпуска пушката от ръцете си. Едно липсващо парче метал от нея беше заместено от здрава кожена кръпка.
- Този човек е Мейсън - каза Бъдж. - Ще изпушите ли лулата с него?
- Той казва - да! - отговори младият индианец.
Бъдж извади лулата си от торбата, напълни я с тютюн и я запали със съответната церемония. Той въздъхна с облекчение, когато Мейсън на свой ред завърши непохватните си движения с лулата.
- Сега можете да говорите - каза му Бъдж.
Мейсън, който внимателно се вглеждаше в стария шайен, се обърна към младия индианец и с пълна увереност каза:
- Кажете му, че аз съм неговият брат Франсис.
Бъдж се втрещи от тази откровеност, но младият индианец преведе и след това спокойно отговори:
- Той не Ви познава. Не разбира какво искате да кажете. Неговите братя са шайени.
- Но родилното петно! - извика филаделфецът - Аз го познах по червения белег на лицето!
Когато младежът преведе, старият воин произнесе цяла реч.
- Мъдрецът Там Горе - преведе младият индианец - му е дал знак, за да не може нито един човек да го убие. Той не разбира, защо се срещате с него. Той иска да си отидете и да го оставите на мира.
- Кажете му, че баща ни умря - отчаяно извика Франсис Мейсън. - Ние искаме той да се върне у дома.
- Той не може да сподели скръбта Ви, защото не познава Вашия брат. Той няма нужда да си ходи у дома, защото неговият дом е тук, където в момента се намираме и по-нататък, много по-далече, отколкото виждат очите Ви. Домът на шайена е навсякъде, където той отива, в типитата на неговия народ.
Старият воин се приготви да стане. "Не! - помисли си Бъдж. - Трябва да се разберат още две неща: защо си дошъл на Запад, старче - ти така и не ми каза, когато заедно ловувахме онази зима, и защо си станал индианец... Това, което самият аз не можах да сторя".
Франсис Мейсън гледаше стария воин и сълзите му течаха по бузите му. Той плачеше и не се срамуваше от сълзите.
Накрая направи правилна крачка.
- Съгласен ли е моят брат шайен да изслуша историята ми? - смирено помоли той.
- Да, ще я изслуша. Той тъгува, че сте загубили брат си.
- Преди много години стана един дуел - започна Мейсън. - Беше убит човек.
- Говорете по-просто - подсказа му Бъдж. - Дуел е трудна дума. Разказвайте същината.
"Сега вече - мълчаливо се радваше Бъдж - аз ще науча всичко за младия човек, наричащ себе си Каин заради петното, с което го е белязал Господ!".
- Преди много години - отново започна Мейсън -двама младежи се скараха. Аз бях единият от тях. Другият се казваше Коушърн. Решихме да се бием. На изгрев слънце стреляхме един в друг с пистолети. На моя страна беше доведеният ми брат Чарли. Аз убих човека, наречен Куошърн. Той умря.
- Човекът, който умря - спокойно попита старият воин, имаше ли някой на своя страна, или беше сам?
- С него също имаше приятел. И доктор. Шаман. Съществуваха определени правила в тези случаи. Ние ги спазвахме.
Младият индианец преведе изпълнения с недоумение въпрос на вожда:
- Той не разбира какво са правили белите хора. Човекът, който умря, от неприятелско племе ли беше?
- Не, той беше мой приятел, преди да се скараме - отговори Мейсън, овладявайки с труд вълнението си.
- При шайените - преведе младият индианец с оттенък на превъзходство - човекът, убил свой съплеменник, се изгонва от племето, защото е извършил лошо дело. Моят баща не разбира.
- Да, това беше лошо дело - в гласа на Мейсън се долавяше молба. - Ние действахме по обичай, който е извън закона. Моят баща каза, че един от нас трябва да бъде наказан... изгонен от племето.
Преодоля вълнението си и продължи:
- Баща ми изгони Чарлз. Даде му пари, за да си отиде и никога да не се връща.
- Но младият човек, който е бил изгонен, вашият брат... нали никого не е убивал?
- Той не бе сторил нищо лошо. Само беше на моя страна в този двубой. Аз го помолих за това.
- Тогава защо той си отиде?
- Той разбра, че искат да се отърват от него... Това изпълни сърцето му с болка. Сигурно той е започнал да ни ненавижда заради това, което направихме с него.
Старият воин седя замислен известно време, след което отново заговори.
- Баща ми иска да знае - преведе младежът - дали вие сте се опитали да спрете брат си?
- Аз не знаех, че той е решил да си отиде - каза Франсис Мейсън. - Баща ми забрани да излизам от стаята си... от моето типи, и аз нищо не знаех, докато Чарлз не си отиде. Разбира се, трябваше да отида след него - смути се Франсис. - Можех да разбера, накъде е тръгнал. Но аз... аз се страхувах от баща си.
- Да се страхуваш е лошо, но да разкажеш за това значи да изчистиш сърцето си - преведе младият индианец. - Моят баща не разбира. При шайените синът не се страхува от баща си. Той не разбира защо вашият баща е обичал единия си син повече от другия.
- Защото на лицето му имаше петно - едва чуто промълви Франсис Мейсън. - То го правеше различен от другите хора. Белег на бузата, като отпечатък от човешка ръка. Като знака на лицето на моя брат - вожда на шайените.
Свещенният Знак и Франсис мълчаливо се гледаха в очите.
Вглеждайки се в лицето на Каин, Бъдж Уилкокс виждаше как са го променили годините. Във вдигнатата брадичка се чувстваше гордост и съзнание за собствено достойнство, в очертанията на широката уста личеше твърдост и решителност. Дни на скръб и тържествуване бяха набраздили с бръчки бузите. Бъдж отбеляза всички почетни знаци по дрехите на вожда. Той знаеше как неуморимите мургави ръце на индианката бяха прикрепили боядисаните игли от бодливо свинче, везали с мъниста, обработвали меката кожа за ризата. Под свещените, магически песнопения на шамана бяха пришивани кичурите от скалпове, които ръката на самия вожд бе взела от враговете.
"И на мен ми се е случвало да вземам скалпове - спомни си Бъдж, - но никога не съм стигал дотам, да ги суша на огън и да пея над тях ритуални песни".
Най-после стария воин тихо каза нещо и младежът преведе:
- Той не разбира как един баща може да прогони сина си. Той не би постъпил така със свойте синове. Моят баща ще ви разкаже една история.
Преди три години шайените се сражаваха с бели войници. Петима бели бяха убити и лагерът на шайените бе обкръжен. Вождът на белите каза, че трябва да убие петима воини на шайените. Ако ли не, ще избие всички жени и деца направо в жилищата им. Шайените, които бяха убили белите войници, избягаха, но въпреки това петима други воини се явиха във форта и бяха убити от белите.
През този ден моят по-голям брат - един от петимата воини - също изпя предсмъртната си песен. Но не защото баща ми не го искаше. Той направи това, защото беше смел и не се страхуваше да умре за своя народ.
- Моят баща беше жесток - тихо каза Франсис Мейсън. - Аз се уплаших и се срамувам. Това е всичко, което мога да кажа.
Бъдж Уилсън накрая наруши мълчанието и рече на английски:
- Мейсън ме помоли да опитам да намеря човек с червен знак на лицето. Ето защо отидох при шайените. Аз познавах воина Свещения Знак.
- Моят баща също ви познава - отговори Управляващият-Своите-Коне, - но той не познава бял човек с такъв знак. Може би този бял е умрял.
Присвивайки очи, Бъдж погледна към жълтите хълмове, но не забеляза нищо заплашително. Той видя, че вождът и младият воин често поглеждаха в противоположната посока - там, откъдето можеха да се появят войниците. Изпушената лула означаваше в онези дни примирие, но не и приятелство.
- Искам да ви разкажа една стара история - каза Бъдж. - Вождът на шайените помни времената, когато тук имаше малко бели. Тогава аз бях млад, ловувах, бях трапер. Веднъж при схватка с пиеганите изгубих всичко: конете си, кожите и даже пушката си.
- Баща ми смята, че тогава все пак сте нанесли своя ку, - каза младият индианец.
Бъдж мрачно се усмихна.
- Аз взех четири "ку", преди да побягна. Но бях принуден да гладувам: човек не може да яде нито взетите скалпове, нито яростта си. След няколко дни се добрах до търговския пост, но нямах нищо за продан. А ми трябваха коне, капани, одеяла, пушка и други неща. Във форта срещнах един млад бял човек, който ми даде всичко, от което се нуждаех. На лицето му имаше червен белег във вид на ръка. Каза ми, че името му е Каин.
Франсис Мейсън смаяно погледна Бъдж, но се сдържа и не каза нищо.
- Каин никога не говореше много. Той беше дошъл от горното течение на реката с други трапери. Търсеше нещо, но никога не казваше точно какво. Научи се да убива бизони с лък. Имаше хубава пушка "Ментън" и никой не разбираше защо иска да стреля с лък. В търговския пост той разговаряше с индианците и научи няколко индиански думи.
Когато младият воин превеждаше, Бъдж обърна внимание на това, че старият вожд не направи никакъв опит да скрие пушката, лежаща на коленете му. Счупеният приклад бе стегнат с медна тел, но пушката беше "Ментън".
- Ние ловувахме заедно един сезон - продължи Бъдж. - Той искаше да се научи да живее в гората.
Когато това беше преведено, старият вожд късо се изсмя.
- Баща ми казва, че това е шега. Не е нужно да се учиш на това. Всеки знае как се живее в гората.
- За младия човек, когото познавах, това не беше шега. Ние ловувахме заедно цяла зима, понякога мръзнехме и гладувахме, но по-често ядяхме бизоново месо. Веднъж се бихме с кроу, друг път с шошоните. На два пъти ни преследваха чернокраките... Обикновено Каин пишеше нещо в една малка книжка.
"Той е пишел стихове - си каза Бъдж, - но не му е времето да се напомня за това. Но защо мълчиш, мой човек!? Хайде! Кажи, че ти си неговият брат".
В края на краищата Бъдж нямаше предвид предателството. Това щеше да бъде просто тържество на двама вече възрастни мъже: Бъдж Уилкокс, който има нужда от хиляда долара, и този, който някога е бил Чарлз Мейсън и е бил изгонен от собствения си баща.
"Хайде, върни се в къщи с коса, заплетена на плитки и с украшения в ушите - подканяше го мислено Бъдж. - Покажи им какъв си станал! На човек рядко му се отдава толкова подходящ случай, за да се разплати за всичко! Върни се и след тридесет години отново стани Чарлз Мейсън. Жена ти е вече стара, синовете ти ще се погрижат за нея. Върни се и преди смъртта си поживей още веднъж като бял човек!".
- През пролетта тръгнахме на юг - продължи Бъдж разказа си. - В коляното ми остана забит връх от индианска стрела. Каин го извади с ножа си, но раната започна да бере. Не можех да яздя, а индианците ни следваха по петите.Каин беше храбър човек. Макар че не знаеше какви индианци се движат след нас, той отиде при тях и доведе шамана им, за да излекува моята рана. След четири дни бях здрав и отново можех да яздя.
- В името на всичко свято - възкликна Мейсън, какво стана с белия?
- Не ме прекъсвайте! - изръмжа Бъдж. - Индианците смятат това за крайно невъзпитано.
Гледайки в лицето на стария воин, той продължи:
- Не знам какво се е случило с младия човек, наречен Каин. Не знам какви бяха тези индианци. Бях много тежко болен. Когато треската премина, бях сам с конете си и с вързопите кожи.
След малко щеше да си вземе назад думите за това, което бе невярно в разказа му. Всъщност Каин му каза: "Аз няма да дойда с Вас, Бъдж. Намерих това, което търсех. Намерих своя народ".
Сега Бъдж разбираше какво бе имал предвид партньорът му тогава. Бъдж помнеше също, че преди да се разделят, Каин изгори малката книжка, в която постоянно пишеше нещо, и Библията, която носеше в торбата си.
- Ако той е мъртъв - продължи Бъдж, - на сърцето ми ще бъде тежко. Той беше храбър човек.
Свещеният Знак каза нещо и синът му преведе:
- Моят баща казва, че е роден като шайен.
Франсис Мейсън бе поразен, но не каза нищо.
- Негов баща е Човекът Бизон, - продължи младият воин - а майка - Тази-Която-Пее.
"А, ето каква била работата! - изкоментира наум Бъдж. - Човекът Бизон тъкмо тогава оплакваше загиналия си син. Значи той е осиновил Каин!"
- Свещеният Знак казва, че се е родил в шайенско типи - продължаваше младият индианец. - Човекът Бизон и Тази-Която-Пее били доволни, че имат такъв син и че той има знак на бузата. Това е силна медицина. Тя означава, че враговете няма да го убият.
Бъдж помнеше, че през зимата, когато ловуваха заедно, младият бял каза: "Господ белязал Каин със знак, за да не го убият случайно".
Свещеният Знак се изправи.
- Той ще ви разкаже една история - преведе синът. Напевно, придружавайки думите си с величествени жестове, свойствени за индианските оратори, човекът, чиито побелели плитки бяха увити с кожа от видра, започна да говори. Управляващият-Своите-Коне превеждаше.
- Когато бях млад, мислех само за себе си. Исках всичко за себе си, а не за другите хора. Веднъж участвувах в една битка и доведох в лагера на шайените осем коня. Исках да си взема жена. Момичето на име Високата Трева. Всички тези коне изпратих като подарък на баща й, Стоящия-Висок-Мъж. Но той не прие подаръка.
"Той се е страхувал, че няма да останеш в племето - мислеше си Бъдж. - Нямал е доверие на бял. Шайените винаги са ценели високо жените си".
- Аз реших да премина изпитанието на Свещения стълб - продължи вождът. Може би тогава щях да получа момичето. Човекът Бизон бе мой наставник в Свещената шатра. Той искаше да получа желаното. Четири дни не ядох и не пих нищо, само се молех и пеех свещените песни. След това Човекът Бизон разряза кожата на гърдите ми и прокара през нея ремъци, привързани за Свещения стълб. Аз танцувах, но не можех да разкъсам кожата.
Франсис Мейсън потрепера.
- Аз се молех на Мъдреца Там Горе да ми помогне, но кожата не се разкъсваше. Висях на стълба почти до залез слънце, когато ми се яви видение - червена ръка. Аз разбрах, че това е добър знак.
Когато висях на ремъците, хората донасяха подаръци, окачваха ги на мен, за да ми помогне тежестта им да се освободя. Майка ми донесе изрисувана дреха като подарък за бедните. Нейните сестри също донесоха тежки подаръци. Аз виждах колко много правят те, за да ми помогнат, и сърцето ми се изпълни със сила. Дръпнах силно, но кожата бе много здрава и не се скъса. Тогава дойде момичето, което исках да взема за жена. Тя окачи много скъп подарък за бедните - тежко котле.
Аз разбрах, че тя е съгласна да стане моя жена и баща й ще приеме конете като подарък. Почувствах голямото сърце на моя народ, дръпнах се и се освободих от ремъците. Душата ми напусна тялото, но ръцете на моя баща ме подхванаха и не ми позволиха да падна. Аз се родих отново. Оттогава престанах да мисля само за себе си и се опитвам да помогна на своя народ. Вече съм стар. Облечен съм в бойна риза и това е тежко бреме, но докато съм жив няма да я сваля.
Той седна до огъня и закри лицето си с края на наметалото си.
Франсис Мейсън, стискайки юмруци, внимателно го гледаше със смесица от ужас и възхищение. Бъдж също беше потресен. "Индианците преминават през мъчения - мислеше си той, - но никога не съм чувал да го е правил бял".
- Благодаря на моя брат, вожда на шайените, че ни разказа тази история - уморено каза Франсис Мейсън. В гласа му звучеше уважение, на каквото Бъдж не го смяташе за способен. - Аз искам моят брат да се върне в къщи.
В тези думи на Мейсън нямаше нито надежда, нито вяра... само упорство.
- Свещеният Знак благодари на своя бял брат - преведе младият индианец, - но той не може да тръгне с него. Този път е много дълъг и той трябва да се грижи за своя народ. Шайените имат врагове. Понякога народът му гладува, защото сега е трудно да се намират бизонови стада. Баща ми мисли, че младият човек, наречен Каин, отдавна е умрял.
Франсис Мейсън мълчаливо кимна.
Той погледна Бъдж Уилкокс в очакване да му подскаже как да завърши срещата. Но Бъдж мълчеше. Свещеният Знак трябваше да вземе решението за това. Той притежаваше голям авторитет и почит и съзнаваше това.
- Свещеният Знак казва - преведе синът, - че сега ще огледа подаръците на белия човек, които му поднасят, защото е пристигнал за този разговор отдалече.
Беловласият шайен величествено се приближи към подаръците, подредени върху одеялото.
Една след друга той взе трите карабини, одобрително клатейки глава и, шепнейки нещо, ги предаде на сина си. След това огледа барута, оловото, капсулите, формата за отливане на куршуми и хубавите, здрави ножове. Неловко взе бръснача, с възглас на възхищение прокара пръст по острието и се поряза. След това като учудено дете, засмука порязания пръст.
- Това е подарък за моя брат шайен - каза Бъдж на индиански. "Това братство ще ми струва хиляда долара" - помисли си той.
- Кожата на лицето на един стар човек е чувствителна - каза Свещеният Знак, - а когато лицето на мъжа се покрива с косми, те трябва да се махнат.
- Индианците нямат кой знае колко косми по лицата си - напомни му Бъдж.
- Аз се родих като шайен, когато висях на ремъците на Свещения стълб - търпеливо повтори вождът.
Франсис Мейсън подозрително ги гледаше и Бъдж каза на английски:
- Това са чудесни коне. Те също са подарък от Мейсън.
Свещения Знак огледа конете, без да бърза и кимна, съгласявайки се да ги приеме. Той предаде на сина си другите неща от одеялото: топче червен плат, торбички с мъниста, шила и здрави игли, които могат да пробиват кожа.
- Това е за жената на вожда, Високата Трева - каза Бъдж. - Ако той иска да u направи подарък.
Сега на одеялото не остана нищо освен вещите, приготвени като капан. Паяжината, изтъкана от вехо.
"Ето че дойде време да се разплатим - помисли си Бъдж. - Моят баща ме напердаши и аз избягах, но той никога не ме е гонил от вкъщи, както е направил твоят баща. И кажи най-после истината на Франсис Мейсън. Дали ще го направиш ти или аз - все едно, ще спечеля хилядата долара. А ти ще си отмъстиш!"
Бъдж гледаше човека в бойна шайенска риза и в същото време усети как се напрегна Мейсън. Накрая вождът се наведе и взе един златен медальон. Той трябваше да го направи по-рано, много по-рано. Та дори и този чужденец знаеше, че един индианец няма да отбягва толкова дълго такава лъскава дрънкулка. "Тази миниатюра е портрет на майката на Чарлз" - бе казал Франсис, докато слагаше медальона на одеялото.
Вождът на шайените обърна окачения на златна верижка медальон и погледна образа на усмихващата се бяла жена, която отдавна бе мъртва. Той гледаше портрета, но лицето му не трепна дори за миг.
"Дълго ли ще си играеш с чужденеца? - учуди се Бъдж. - О, това огромно търпение, тази изтънчена жестокост на ненавиждащия индианец!"
Свещеният Знак подхвърли медальона на сина си. Като нещо лъскаво, което може да се окачи на шията на един воин заедно с мънистата, мечите нокти и перцата на дребни птици.
След това повдигна големия сребърен часовник и започна да го разглежда с наивно възхищение. Чувайки тиктакането, той допря часовника до ухото си. На лицето му изведнъж се появи изражение на объркване и гняв. Той хвърли часовника по-далече.
Франсис Мейсън онемя от почуда. Свещеният Знак измърмори нещо.
- Той казва, че това сигурно е лош амулет - преведе Бъдж. - Иначе нямаше да говори. Да говорят могат само живите хора и духовете. Той не иска да има нищо общо с духовете на белите хора.
Вождът на шайените се надигна намръщен и подозрително огледа Франсис Мейсън. След това му обърна гръб.
Два пъти той избягна паяжината на вехо, но на одеялото имаше още нещо - малка зелена книжка.
Вождът я взе внимателно, неловко с ръце, които бяха свикнали повече с лъка и ножа и бяха проливали кръв, червена като белега на лицето му.
Бъдж затаи дъх, когато видя как внимателно и почтително разглеждаше Свещеният Знак малката книжка. Той ту я поднасяше до очите си, ту я отдалечаваше в изпънатата си ръка, обръщаше, прелистваше страниците - благоговейно, като човек, който държи свещен предмет, амулет от пера и козина.
"Нима не виждаш името "Чарлз Мейсън", изписано със златни букви на корицата?" - учуди се Бъдж.
Паяжината на вехо затрепери, но не улови нищо. Очите на шайена бяха слепи за името на белия човек на корицата. Гордостта му беше голяма. Той бе приел страданията в Свещеното типи, бе висял на ремъците на церемониалния стълб, сърцата на шайените бяха били в съзвучие с неговото собствено сърце и това му бе помогнало да се освободи... Той се бе родил отново.
Той беше гладувал заедно със своя народ, кръвта му бе текла от раните, получени в битки и от тези, които сам си бе нанасял, за да добие милостта на духовете. Той бе търпял заедно с шайените и можеше да се застави да се откаже от книжката, която един бял човек би оценил много високо.
Свещеният Знак подаде книжката със стиховете на Чарлз Мейсън на своя брат Франсис и учтиво обясни на шайенски:
- Може би това е добър амулет за белите хора, не знам. Но той не е за моя народ.
Бъдж Уилкокс имаше желание да закрещи, но сподави вика си.
Когато младият индианец уви в одеялото всички подаръци и ги натовари на един от конете, старият воин произнесе още една реч.
- Аз не разбирам белите хора и не искам повече да ги виждам. Те избиха бизоните и народът ми сега гладува. Те убиват моите млади воини и нашите жени плачат в жилищата си. Децата ни нямат бащи, които да носят месо. Не искам да виждам повече бели хора. Аз ще ги убивам, докато умра.
Мейсън трябва да се върне у дома си и да оплаква своя брат. Мисля, че поуните са убили този човек, когато е бил още млад. Аз съм роден като шайен. Моят баща е Човекът Бизон, моя майка - Тази, Която Пее.
Аз участвах в много битки. Отивах на война само с копие, за да покажа, че не се страхувам от смъртта. Но сега ходя на бой с пушка, защото се боя да не умре моят народ.
Произнасяйки напевно думите и поклащайки се, той продължаваше да говори. Кичурите от скалпове по ръкавите на бойната риза също се поклащаха и слънцето ярко осветяваше червения отпечатък на длан върху лицето му и белезите от жертвени рани по ръцете.
- Аз нося бойна риза. Това е тежко бреме. Този, който я носи, винаги трябва да бъде първи в боя и може да се оттегли едва последен. Той трябва да се грижи за народа си и да дава на хората всичко, което им е нужно. Той не трябва да изпада в гняв, ако някой от народа му го обиди. Един човек отведе два мои коня, но аз му простих и му дадох още един. Аз пазя мира на своя народ. Иска ми се да сваля бойната риза, но съм нужен на народа си. И ще я нося, докато имам сили.
Когато синът му свърши превода, Свещеният Знак каза:
- Сега е време да си вървим.
Неловко, като всеки индианец, който се опитва да копира обичаите на белите, вождът стисна ръцете на Мейсън и Бъдж Уилкокс. Каза им на шайенски:
- Приятелю мой, сбогом! - и си тръгна.
Бъдж гледаше как двамата индианци се отдалечават и си мислеше: "Дадох му шанс, но той не се възползва от него. Аз все още мога да го повикам. Трябва само да кажа: Това е същият онзи човек и ще получа хиляда долара".
Той със злоба гледаше как шайените се качват на конете и продължи вътрешния си спор наум: "Той ми спаси живота тогава, но за това е платено с карабините".
Думите сами напираха на устата му, но той не пророни звук. Накрая Бъдж въздъхна и каза:
- Този млад човек, когото познавах, сигурно е умрял отдавна. Човек, който рискува като него, не живее дълго.
- Косите по ръкавите на ризата му... Това са?... - попита Мейсън.
- Скалпове. И той ги е взел сам.
- Значи действително на света е имало двама души с такова родилно петно - решително каза Мейсън. - Моят брат Чарлз никога не би станал такъв дивак. А аз толкова се надявах! Бях така уверен...
Индианците, водейки след себе си конете, почти бяха стигнали жълтите хълмове.
- Странно! - размишляваше на глас Франсис Мейсън. - Наред с тези чудовищни обичаи, само защото носи бойна риза, той следва правилото да прощава на този, който му е причинил зло. Тъй да се каже, индианският вариант на златната християнска заповед*.
- Този човек се е родил в лагера на шайените - рязко каза Бъдж - и никога не е чувал за християнската златна заповед.
Накрая двамата индианци изчезнаха зад хълмовете.
Когато Бъдж, леко накуцвайки, отиде да доведе конете - своя и на чужденеца, изведнъж разбра защо не каза нищо, за да заслужи сребърниците на Юда.
"Ние следваме различни заповеди, старият боен вожд и аз - мислеше си Бъдж. - Той е избрал пътя на индианеца... А аз, кълна се в Бога, все пак все още съм цивилизован човек!".
Превод: Митьо Лисицов
- Ку - от френското "coup" (удар) - термин, с който се означава индианска победа. "Ку" може да бъде победен или скалпиран враг, откраднат от неприятелите кон и т. н. Нанасянето на "ку" почива върху строга градация. За висш "ку" се смята докосването на въоръжен враг със специалния "жезъл за подвизи" - "coup stick" (бел. прев.)
- * - Става въпрос за известния библейски пренцип "Отнасяйте се към хората така, както бихте желали те да се отнасят към вас". (бел. ред)
Съдържание
"Глaсът нa орелa" - уводнa стaтия
Деклaрaция нa Обединения Конгрес нa Северно-
aмерикaнските Индиaнци, юли 1969 г.
Ние и Великaтa Тaйнa нa индиaнците
Из "Зaконите нa типито и мъдросттa нa стaрейшините"
Обръщение нa Aдолф Глaдния Вълк към членовете нa "Орловия Кръг"
"Дъждът върху лицето" - Чaрлз A. Истмaн (Охaйезa)
Символикaтa при индиaнските военни укрaси
Щитът в трaдициятa нa индиaнците от рaвнините
"Историятa нa Безсмъртния Глaс или Песентa, Която Остaнa"
"Моят бaщa" - вождът Лутър Стоящaтa мечкa (Мaто Нaжин)
Из "Много Победи, вождът нa племето кроу"
Чулукуa - бойното изкуство нa коренните aмерикaнци
"Бойнaтa ризa" - Дороти М. Джонсън
"Религиите - стaрaтa и новaтa" - Джим Белият Вълк
Обществото нa тетивaтa нa Човекa-Совa, или воините-вълци (химaтонохис)
Дa пътувaш със Звездните нaроди
Лули, пушене и тaбу при шaйените
"Лулaтa нa Железния Облaк" - из "Подигрaвaщия Врaните"
"Първото търсене нa видение нa Ленърд Врaновото Куче"
Нови книги зa индиaнските учения и културa
Дар от Седящата Черноглавка (2006)