Дъждът Върху Лицето

Чарлз А. Истмън (Охайеза)

Чарлз Алекзандър Истмън (Охайеза, 1858-1939) е един от първите индиански интелектуалци, писател и фолклорист, лекар по професия. Произхожда от племето сантии-дакота. Автор е на интересни автобиографични произведения: "Юношески спомени на един индианец от племето сиу", "Индианското детство", както и на няколко сборника с разкази и легенди - "Червенокожите ловци и народът на животните", "Вечери във вигвама", "Душата на индианеца", "Велики индиански вождове и герои". По-долу ви представяме откъс от последната книга.

Забележителният воин на сиуксите, Дъждът Върху Лицето, чието име всяваше ужас по цялата граница, почина в своя дом в Стендинг Рок, Северна Дакота на 14 септември 1905 г. Около два месеца преди неговата смърт аз го посетих за последен път. Той лежеше върху леглото, от което не му бе съдено повече да стане и сам ми разказа историята на своя живот.
От личен опит знам, че никога не можеш да накараш някой индианец да ти разкаже нещо, нито дори да ти каже собственото си име, ако го запиташ директно за това.

- Приятелю, - казах аз - дори когато човек бърза, той спира да изпуши една лула! В добрите стари времена преди битка винаги се пушеше. И в къщи край огнището, когато молехме старите хора да ни разкажат за своите смели дела, първо посягахме към лулата. Така че нека запушим заради спомена за отминалите дни!

Той взе от тютюна ми и напълни своята дълга лула и ние запушихме. Тогава аз разказах една весела история, за да го подтикна да разкаже за себе си. Старият човек лежеше на покрит с червено одеало железен креват, разположен в ъгъла на малката му дървена къща. Той бе съвсем самотен този ден; само старото куче лежеше в краката на стопанина си, мълчаливо наострило уши.
Накрая той вдигна поглед и каза с приятна усмивка:

- Наистина, приятелю, стар обичай е да се завърнеш по пътя, който си изминал и който ти предстои да напуснеш завинаги. Знам, че съм пред вратата на дома на духовете на моите деди.

Роден съм край разклоненията на Шайен-ривър преди около седемдесет години. Баща ми не беше вожд; дядо ми също не беше вожд, но бе добър ловец, а и правеше хубави празненства. От майчина страна имах няколко именити предци, но те не ми завещаха ранг на вожд. Трябваше сам да си създавам репутация.
Когато бях момче, обичах да се бия - продължи той. - Във всички наши момчешки игри си бях извоювал име на човек със силна ръка и бях много горд с това.
Бях на около десет години, когато веднъж се срещнахме неочаквано с един клан шайени. Те бяха наши приятели, но ние, момчетата, обичахме в такива случаи да си мерим силите и аз се сбих в честен бой с едно шайенско момче, което беше по-голямо от мен. Надвих го, но то ме удари няколко пъти здравата през лицето и то цялото бе обляно с кръв и одраскано там, където боята бе изтрита. Сиукските момчета се развикаха: "Вижте, лицето му е сякаш оплискано с дъжд и неговия пртивник е повален! Дъждът Върху Лицето! Името му ще бъде Дъждът Върху Лицето!"
По-късно, когато бях младеж, веднъж излязохме на бойната пътека срещу гро-вантрите. Откраднахме няколко от техните коне, но те ни настигнаха и трябваше да изоставим конете и да се бием за живота си. Исках лицето ми да представлява слънцето, когато е наполовина покрито с тъмнина, затова го боядисах наполовина черно, наполовина червено. Сражавахме се цял ден под силен дъжд и моето лице частично се отми и се набразди с червено и черно. Така че отново ме нарекоха Дъждът Върху Лицето. Ние решихме, че това е славно име.
Поемах много пъти по бойната пътека, но никога не съм се проявявал твърде много, преди сиуксите да започнат да воюват с белите. Една от най-дръзките атаки, които предприехме, беше при форт Тотен, Северна Дакота, през лятото на 1866 година.
Хохей, асинибойнският пленник на Седящия Бик, беше водачът на този отряд. Уапайпей - Безстрашната Мечка, който в последствие бе обесен в Янктон, бе най-храбрият измежду нас. Той предизвика Хохей да атакува първи. Хохей прие предизвикателството и на свой ред подкани Безстрашната Мечка да язди заедно с него през агенцията и да препуска точно под стените на форта, който бе здраво укрепен.
Уапайпей и аз в онези дни се наричахме един друг "братя-приятели" . Това бе клетва на живот и смърт. Каквото правеше единият, трябваше да го прави и другият, а това означаваше, че аз трябва да съм на предна линия, така че ако убият него, аз да се бия до смърт! Аз се приготвих за смъртта. Боядисах лицето си както обикновенно, като слънчево затъмнение, наполовина черно, наполовина червено.
Докато разказваше, лицето му сияеше, очите му искряха и той отметна с нервно движение черната си коса, която падаше на челото му.

- И така, сигналът за атака бе даден! Аз препуснах заедно с Уапайпей, но неговият кон бе по-бърз от моя, така че докато приближавахме форта, той ме задмина. Това не беше никак благоприятно за мен, защото белите войници се бяха посъвзели от изненадата и сега се прицелваха по-точно.

Тяхното голямо оръдие говореше много силно, но моят Уапайпей се носеше все по-напред на своя вран кон, също като катерица, която лети по гладкия ствол на някое дърво. Той държеше щита си от сурова кожа от дясната си страна и леко обърнат напред и аз трябваше да направя като него. Нашият боен вик беше като песента на койотите вечер, когато те надушват кръв!
Оръдието на войниците започна да говори бързо, но малцина от нас бяха ранени. Тяхното оръдие приличаше на старо беззъбо куче, което се горещи и пали от шума, който вдига - отбеляза събеседникът ми с насмешка в гласа.
Не знаех какви загуби имахме, но действахме чевръсто. А белите се държаха като хора, в чийто лагер е налетял рояк разгневени пчели. Ние се оттеглихме славно, но бяхме преследвани от няколко резервационни индианци, които крещяха след нас, докато Хохей не им каза, че не иска да се бие с пленници на белите мъже, тъй като в това няма нищо достойно. Кръв се стичаше по краката ми и установих, че и аз, и конят ми сме леко ранени.
Две години по-късно ние атакувахме форта западно от Блек Хилс (форт Фил Кърни в Уайоминг). Там убихме стотина войници. (Докладите на армията съобщават за осемдесет души под командването на капитан Фатерман - никой не бе останал жив, за да разкаже историята!). Почти всички групи на сиуксите бяха представени в тази битка - Червеният Облак, Петнистата Опашка, Лудият Кон, Седящият Бик, Големият Крак - всички наши велики вождове бяха там. Разбира се, мъже като мен бяха сравнително неизвестни, обаче там бяха мнозина именити млади воини, между които Острието, Младежът-Който-Се-Страхува-От-Конете-Си, Американският Кон (в последствие вожд), Кралят-на-Враните и други.
Нашият план беше плод на много съвети. Основният отряд беше скрит в засада, а някои от най-смелите мъже трябваше да атакуват дървосекачите, които сечаха дърва за строежа на форта. Бе ни казано да не убиваме тези хора, а да ги подгоним към форта и да се оттеглим бавно, предизвиквайки белите войници; и ако те ни последват, да ги заведем право в мястото на засадата.
Те се хванаха на въдицата точно както го бяхме замислили! Останалото беше въпрос на няколко минути - избихме ги по-бързо, отколкото ако се справяхме с малко стадо бизони.
Тази битка беше прибързана, защото повечето сиукси по Мисури и на изток започнаха да говорят за мир. Но дори и тази битка не попречи на постъпките за спиране на войната. Същата година във форт Райс, територия Дакота, почти всички вождове на сиуксите подписаха мирен договор, съгласно който цялата територия северно от река Рипъбликън в Небраска, включително Блек Хилс и планините Биг Хорн, оставаше завинаги земя на сиуксите. Нито един бял човек нямаше право да навлезе в нея без наше позволение. Но тези условия никак не се понравиха на Седящия Бик и Лудия Кон, така че те не подписаха договора.
Точно по това време аз участвах в няколко важни битки, но не се отличих особено. Аз бях амбициозен и исках да си извоювам престиж. Участвах в няколко похода срещу кроу, манданите, гро-вантрите и поуните и придобих някои отличия.
Когато белите откриха в земите ни жълтия метал и нахълтаха в страната ни на големи групи, избивайки дивеча ни, ние грабнахме оръжието за последен път. Тук трябва да кажа, че мнозина от вождовете, които най-силно призоваваха да започнем война, първи се предадоха на белите и приеха резервационния живот. Петнистата Опашка бе някога велик воин, но беше един от първите, които сложиха оръжие, подмамен от обещанията на войнишките вождове да го направят вожд на всички сиукси. Ух! Ако не беше тази негова жажда за лидерство, може би щеше да остане до края със Седящия Бик!
По това време ние, младите мъже, проследявахме белите, които нахлуваха в Блек Хилс. Където видехме фургони, правехме засади и убивахме белите без големи трудности. Ние правехме това, за да ги уплашим, да не се натрапват в земите ни без наше разрешение. Според договора от 1868 г. Великият баща от Вашингтон беше длъжен да държи белите си деца далеч от земите ни.
По това опасно време след подписването на договора, който никой не спазваше - нито бели, нито индианци (но белите го нарушиха първи), аз бях като много други млади мъже - повечето време на бойната пътека, но без особени подвизи. Все още не се бях отличил с някое велико дело. Най-сетне Уапайпей и аз устроихме засада и убихме един бял войник, който се връщаше от форта към своя дом на изток.
Някои индианци бяха лъжци, никога не стъпваха на бойната пътека; играеха си на "добри индианци" с агентите и с войнишките вождове от фортовете. Някои от тези родоотстъпници ме предадоха и ми приписаха неща, които не бях направил. Аз бях хванат и отведен във форта близо до град Бисмарк, Северна Дакота (форт Абрахам Линкълн). Хвана ме братът (Том Къстър) на Дългокосия Военен Вожд (ген. Джордж Къстър) и ме затвориха. Тези същите лъжливи индианци, които се бяха продали и служеха като скаути при белите хора, ми казаха, че ще бъда разстрелян или най-малкото обесен. Аз им отговорих, че не се страхувам да умра. Там имаше и един стар бял войник, който ми носеше храна и ме пазеше - той беше бял човек, но имаше сърце на индианец! Той дойде при мен един ден, освободи ме от веригата и металното гюлле, с която бяха оковани краката ми, като ми обясняваше със знаци и малкото сиукски думи, които знаеше: "Бягай, приятелю! Вземи веригата и гюллето със себе си. Аз ще стрелям, но гласа на оръжието ще излъже".
Когато разбрах думите му, можеш да предположиш, че се втурнах с всички сили! Бях почти прехвърлил насипа при реката, когато той стреля по мен няколко пъти, но аз бях вече в безопасност. Никому не съм разказвал това преди, за да не му навредя, но той беше възрастен човек и съм сигурен, че от много време е покойник. От този бял мъж научих, че и сред белите има хора със сърца - добави той съвсем сериозно.
Аз се върнах в Стендинг Рок през нощта и трябваше да се крия няколко дни в околните гори, където моите роднини ми носеха храна. Индианската полиция имаше заповед да ме върне обратно и те действително си даваха вид, че ме търсят. Но всъщност се страхуваха, че ако ме открият, ще умрат и един-двама от тях - те добре го знаеха! След няколко дни аз отпътувах заедно с няколко други наши воини и се присъединихме към лагера на непокорните индианци на Паудър Ривър. Ние направихме няколко поразии и причинихме неприятности на белите хора, които прокарваха железния път на север от нас (Нортън Пасифик).
През пролетта непокорните сиукси се събраха отново край Тонг Ривър. Това беше един от най-големите лагери на сиуксите, които някога съм виждал. С нас бяха и някои от северните шайени, под предводителството на Двете Луни, също и някои от сантиите - бежанци от Канада, под предводителството на Инкпадута, който много отдавна бе убил няколко бели в Айова. Бяхме решили да убиваме белите, докато нито един войник не остане жив. (На това място Дъждът Върху Лицето извади торбата си за тютюн и отново започна да пълни лулата си).
Разбира се, по-младите воини бяха възхитени от перспективата за голяма битка! Нашите съгледвачи бяха открили няколко камари овес за конете и други провизии край Мисури. Те бяха докарани с огнените лодки на белите мъже. Съгледвачите донесоха и вестта за голяма армия, идваща от юг на около един ден път от нас, водена от скаути от шошоните и кроу.
Хората се развълнуваха и беше свикан голям съвет. Мнозина говориха. Аз бях запитан за условията, в които живеят индианците в резерватите и казах истината - че не бяха третирани по-различно от затворници. Решихме да излезем и да посрещнем Трите Звезди (ген. Крук) на безопасно разстояние от нашия лагер.
Пресрещнахме го на река Литъл Роузбъд. Сигурен съм, че ако бяхме изчакали и му бяхме позволили да атакува, той нямаше да се справи по-добре от Къстър. Той беше укрепил добре позицията си и мисля също, че дължеше спасението си отчасти на своите индианци, които първи ни откриха и започнаха битка с нас, давайки му шанс да се подготви. Мисля, че Трите Звезди бе повече мъдър, отколкото смел. След като го оставихме да отстъпи, той трябваше да се свърже с Дългокосия Вожд. Това би спасило Къстър и би обърнало нещата.
Когато прекосихме река Тонг и се отправихме към Литъл Биг Хорн с цел да намерим дивеч и да се запасим с храна, не очаквахме повече неприятности. Наши бегачи откриха, че Крук е поел към Гуус-крийк и ние предположихме, че никой от белите няма да се осмели да ни последва навътре в страната.
Внезапно Дългокосият Вожд се появи със своите войници! Това беше изненадващо.

- В коя част от лагера се намираше ти, когато войниците атакуваха долния край на селото? - запитах аз.
- Бях поканен на празненство в едно от типитата на младите мъже (вид клуб)* . Там беше един известен воин, който се готвеше за поход срещу кроу и аз също реших да тръгна с него - отвърна старият човек. - Когато довършвах яденето си, чухме боен вик! Всички се втурнахме и видяхме един воин, който идваше от долния лагер; той препускаше с цялата бързина, на която бе способен конят му, надавайки предупредителни викове. Тогава чухме изстрелите на войнишките пушки, които звучаха по-различно от нашите оръжия.

Аз притичах до моето типи в взех пушката си, лъка и колчан, пълен със стрели. Вече бях взел своята каменна бойна тояга, ти знаеш, че обикновено ги носим като украшение. Бях се приготвил да срещна Рено, когато се появиха известен брой войници на билото на дългата скална верига, от другата страна на реката.
Всички, които бяхме на конете си, готови за бой, незабавно се спуснахме надолу по течението към брода. Тук имаше оглала, минеконджу, шайени, хункпапа и тези около мен изглеждаха все млади хора.
"Дръжте се, сред нас има млада жена! - извиках аз. - Нека никой млад воин не се крие зад полата й!" Знаех, че това ще направи младежите по-храбри. Жената се казваше Ташинамани, или Движещата-се-Наметка и нейният брат бе убит наскоро в битката с Трите Звезди. Носеща бойната украса за глава на брат си и склонена към бойния си кон, тя изглеждаше красива като птица. Винаги когато имаше жена по време на битка, нашите воини си съперничеха един на друг, като демонстрираха своята смелост - добави той.
Воините от първата редица бяха почти обградили белите и още от нас продължаваха да пресичат реката. Войниците бяха слезли от конете и стреляха срещу нашия лагер от височината на рида".

- Приятелю, сражава ли се Седящият Бик в тази битка? - запитах аз.
- Не го видях тогава, но после научих, че е бил между тези, които са пресрещнали Рено, и това беше на три или четири мили на белите от мястото, където бе Къстър. По-късно той се присъедини в атаката срещу Къстър, но не беше сред тези от първата редица.

Когато войниците бяха обградени от две страни от нас, а от третата беше реката, дойде ред за атака. Имаше много съвсем млади мъже - някои от тях носеха само боен жезъл или каменна бойна тояга, и те се втурнаха срещу войнишките редици, като поваляха хората и обръщаха в бягство конете им.
Войниците яхаха конете и се връщаха обратно, но когато атакувахме, отново се спешиха и разделени на няколко групи се обръщаха в различни посоки. Те стреляха толкова бързо, колкото можеха да зареждат оръжията си, докато ние използвахме предимно стрели и бойни тояги. По време на боя се бяха оформили две групи сред индианците - едната се движеше в кръг, а другата препускаше направо към кавалеристите и минаваше между тях...
Изведнъж някои от войници се качиха на конете си и препуснаха по билото към позициите на Рено, но бяха веднага последвани от нашите воини, като стотици косове след един ястреб. Повечето войници останаха на възвишението до малката клисура и се биха, докато и последният не падне убит. Аз си мислех до този момент, че белите мъже са страхливци, но след този ден започнах да ги уважавам. Обикновено се говори, че някакъв млад воин, въоръжен само с бойна тояга, си проправил път през редиците и убил водачът им още в началото на боя. Ние си мислехме, че това е вождът, защото стоеше изправен в цял ръст, размахваше своя голям нож (сабя) над главата си и говореше високо. Някой неизвестен воин трябва да е застрелял Дългокосия и след това вероятно сам е бил убит; защото ако не беше убит, той непременно щеше да разкаже и да се похвали с този подвиг и да призове другите да свидетелстват. Така че никой не знае кой е убил Дългокосия Вожд (ген. Къстър).
Когато първата атака затихна, както обикновено преброихме "ку" по труповете на убитите. Ти знаеш, че върху тялото на врага могат да бъдат отброени четири "ку" (или удара), и който е отброил първият "ку" (първи е докоснал тялото), получаваше правото на "първото перо".
Там имаше един индианец, наречен Появяващия-се-Лос, който умря преди немного време. Той бе леко ранен. Беше се сдобил с някои от оръжията на Дългокосия Вожд и индианците обичаха да се шегуват, че той е убил Дългата Коса, тъй като притежава сабята му. Тъй или иначе, събирането на плячка не започна, преди да сме убили всички бели. Аз не мисля, че той уби Къстър, защото времето да се обявяват бойните подвизи беше незабавно след сражението.
Много лъжи се разпространиха по мой адрес. Някои казваха, че аз съм убил Дългокосия Вожд, а други - че съм извадил сърцето на неговия брат (Том Къстър), защото той е заповядал да отида в затвора. Може би защото в тази битка вълнението беше толкова голямо, че ние трудно разпознавахме дори най-близките си приятели! Всичко стана с бързината на светкавица. След битката ние, младите мъже, препуснахме след конете в прерията, докато старите мъже и жени оплячкосваха труповете; ако някой е бил обезобразен, това е дело на старите хора.
Аз живях в мир, дори когато отидохме в резервата. Никой не може да каже, че Дъждът Върху Лицето е нарушил правилата на Великия баща. Аз се бих за моя народ и за моята страна. Когато бяхме победени, аз останах мълчалив, както подобава на един воин. Защото Дъждът Върху Лицето бе убит, когато остави своите оръжия пред Великия баща. Неговият дух си отиде тогава. Само бедното му тяло остана да съществува, но и то вече е почти готово да легне за последен път.
Хо, хечету! (Това е добре!).

Превод: Галина Максимова

Гро-вантри (атсина) - племе от алгонкинското ез. семейство. Живеели на север от лакота - в Монтана и Юж. Канада. Били съюзници на чернокраките (бел. ред.)

Хохей бил хванат в плен от Седящия Бик като момче. По-късно той станал побратим и своеобразен "адютант" на великия вожд и шаман (бел. ред.)

Побратимството било разпространено сред членовете на воинските общества, които се ползвали с различни привилегии един спрямо друг. Индивидуални побратимства съществували и извън обществата. Например, човек, спасил друг при някаква опасност, се смятал за негов побратим за цял живот (бел. ред.)

* Обикновено всяко от воинските общества имало свое отделно типи, където членовете му се събирали на съвет, на пиршества и през свободното си време (бел. ред.)

Съдържание

"Глaсът нa орелa" - уводнa стaтия

Деклaрaция нa Обединения Конгрес нa Северно-
aмерикaнските Индиaнци, юли 1969 г.

Ние и Великaтa Тaйнa нa индиaнците

Писмо от нaшaтa бaбa

Из "Зaконите нa типито и мъдросттa нa стaрейшините"

"Бизонът - товa беше животът"

Историятa нa Глaдния Вълк

Обръщение нa Aдолф Глaдния Вълк към членовете нa "Орловия Кръг"

"Дъждът върху лицето" - Чaрлз A. Истмaн (Охaйезa)

Символикaтa при индиaнските военни укрaси

Щитът в трaдициятa нa индиaнците от рaвнините

"Историятa нa Безсмъртния Глaс или Песентa, Която Остaнa"

"Моят бaщa" - вождът Лутър Стоящaтa мечкa (Мaто Нaжин)

"Смърттa нa Мишaтa Пътекa"

Из "Много Победи, вождът нa племето кроу"

Чулукуa - бойното изкуство нa коренните aмерикaнци

Индиaнски песни

"Бойнaтa ризa" - Дороти М. Джонсън

"Религиите - стaрaтa и новaтa" - Джим Белият Вълк

Обществото нa тетивaтa нa Човекa-Совa, или воините-вълци (химaтонохис)

Индиaнският език нa знaците

Ирокезки мокaсини (A-ta)

Зa сънохвaщaчa

Дa пътувaш със Звездните нaроди

Лули, пушене и тaбу при шaйените

"Лулaтa нa Железния Облaк" - из "Подигрaвaщия Врaните"

"Първото търсене нa видение нa Ленърд Врaновото Куче"

Нови книги зa индиaнските учения и културa

Дар от Седящата Черноглавка (2006)