Алманах, Бр.1 - Ние и Великата Тайна на индианците

Ние и Великата Тайна на индианците

В днешни дни - края на един век, края на едно хилядолетие - линията, подхваната от човечеството през Ренесанса, като че ли го доведе до задънена улица. Едва ли Коперник, Джордано Бруно, Леонардо да Винчи, Данте и всички онези, които преди няколко века провъзгласиха свободата на човека от Бога, са предполагали каква ще бъде по-нататъшната съдба на техния бунт. Малко е вероятно да са знаели по какъв начин ще се преобразуват идеите им през вековете, така че същият този Човек, обявил се някога за титан, сега да се чувства нищожна, безсмислена прашинка в един бездушен Космос - сам, безсилен срещу неизбежната смърт.
Отделяйки се от света, противопоставяйки се на Бога, човекът твърде бързо се уплашил. Той, с неговото несъвършено тяло, направено някога от кал, се оказал прекалено слаб срещу огромния свят, който вече не го закрилял, а бил враждебен към него. Всесилният Бог можел жестоко да го накаже за неподчинението. Какво можел да направи човекът, за да се почувства по-силен? Да убие Бога, да обяви себе си за единственото разумно същество, което владее неразумната природа. Така той щял да постигне Божието величие.
Отричайки обаче наличието на духовност в света, човекът загубил начина си да общува с този свят като духовно същество. Защото, за да се справиш в една материална действителност, за да овладееш нейните закони и да господстваш над нея, ти самият трябва да си подчинен на тези закони, да общуваш с вещите като вещ, макар и по-висша, по съвършена. Така човекът лека полека отрекъл и своя собствен дух, превърнал го във фантом, в същност, затворена в самата себе си, за която вече нямал критерий дали съществува. И тогава въпросът за Смисъла, застанал пред него с цялата си острота.
Темата за безсмислието и темата за самотата завладяват изкуството и философията на ХХ в. Появата и доминирането на тези теми винаги са се смятали за неопровержимо доказателство за криза - както в индивидуалния живот на всеки, така и в историята на човечеството. Те най-силно карат човека да чувства, че е стигнал до края на пътя, по който е вървял, че ценностите и идеите, които са го движили, са изчерпани. Усещайки се безсмислен, човек разбира, че или трябва да намери нов път за себе си, или да загине.
Какво прави всеки един от нас когато изпадне в подобна криза? Връща се назад във времето, към своята младост и детство, за да потърси там онова, което е загубил по пътя, за да намери ново вдъхновение. В историята на човечеството става същото - то се обръща към своето минало. И това в никакъв случай не е бягство от действителнотта, не е отдаване на празни мечтания по нещо, което не съществува. Не е и опит да се върне назад колелото на историята. Става въпрос за нещо ново, за порив към спасение. Защото всеки избор означава отричане на много възможности заради една. Всеки избор означава да тръгнеш по един от многото пътища на един кръстопът. В младостта и детството на всеки човек и в миналото на човечеството е заложен неговият голям кръстопът. Там са зародишите на всички възможности за развитие. И когато усетим, че пътят, по който сме вървели досега, довежда до пропаст, най-адаптивно е да се върнем назад до кръстопътя и да търсим нови решениия, а не да скочим в пропастта, само защото сме тръгнали натам и нямаме сили да променим нещо в себе си.
Именно такова завръщане към кръстопътя и търсене на нови решения представлява дейността на Обществото по индианистика "Орловият Кръг". Основната цел на членовете му е да усетят света по начина, по който са го усещали индианците, за да могат да възстановят своята сързаност с него.
Каква е връзката между разбирането и светоусещането на един далечен народ и онова връщане към големия кръстопът на миналото, за което стана дума по-горе? Индианската философия е пренесла до наши дни в най-чист вид онова общочовешко разбиране за света, откъдето нататък са се отклонили пътищата на различните култури.
Индианската представа за света е, в известен смисъл, обратна на нашата съвременна представа. Ако за материалистическото ни съзнание Космосът е по своята същност една нежива система, движена от неизвестно откъде появили се закони, то за индианците свят, живот и дух са равнозначни понятия. Всичко съществуващо е част от един цялостен жив организъм. Всеки човек, животно или камък, облак или звезда, носят в себе си искрица от единната Велика Тайна. Тази Тайна обаче не се разбира в смисъла на Бог. Бог е творец - той е създал мирозданието по своя воля и решение и би могъл да го разруши, когато пожелае. Бог съществува отделно и независимо от света. От друга страна, светът също е разграничен от Бога. Той се движи по свои закони, които макар и зададени отвън (от Бога), осигуряват порядък без ежеминутната намеса на Владиката. Така Бог и светът са две различни същностти, които влизат помежду си във взаимоотношенията на творец и творение. За индианеца Великата Тайна съществува чрез света, тя е вложила себе си в него. Именно поради това човешкият дух, духът на животното и къмъка, и Великата Тайна не са нещо качествено различно, т.е. нямат различни същности. Те са части, разновидности, въплъщение на единния дух на света.
Именно за това, всеки индианец е възприел като основно правило в живота си отсъствието на случайността. Съвпадението на две събития, винаги носи някакъв особен смисъл и да тълкуваш посланието, което се съдържа в това съвпадение, означава да влезеш в контакт с Великата Тайна. Хрумва ми един паралел, който ще ми помогне да направя нещата по-ясни. Според психоанализата в поведението ни няма нищо случайно. Нещо повече - всичко, което ние обясняваме със случайността, носи най-много информация за нас. Тълкувайки уж случайните действия или събития, психоаналитикът осъществява вразка с онази "тъмна, тайна страна" в човешката психика, за която ние нищо не подозираме, но от нея идва тласъкът за всяко действие, енергията и усещането ни за смисъл.
Аналогично на начина, по който днес психоаналитикът възприем човека, индианецът възприема света. Всичко, което се случва, има значение. То изявява "тъмната, тайна същност" на самите нас и природата, която, макар и непозната, дава живот на всичко съществуващо, причинява всичко ставащо. Затова според индианеца, когато духне вятър и гората зашуми в момента, когато той мисли за поход или за своято любима, Великата Тайна изразява отношение към неговите мисли. Мислите са нещо толкова истинско, колкото и всичко останало. Те също са част от световния дух, както и гората, и тяхната връзка е толкова естествена, колкото и връзката на тези мисли с движенията на собственото ни тяло.
Няма нищо чудно в това, че гората, езерото или прерията могат да бъдат тъжни, замислени, враждебни или щастливи. Светът е жив и има право на своите настроения. Поради тази откритост на видимата реалност спрямо невидимата, поради липсата на разделение между ежедневно и свръхестествено, магията при индиаците не е чудо, а най-естествения начин за взаимодействие с обкръжаващото ги. На практика за тях няма чудеса. Чудесата са за вярващите в Бога. Това са моментите, в които те усетят "божият пръст" в събитие, случило се на земята, т.е., когато се осъществи връзката между две различни същности. При индиаците не може да има чудеса, защото връзката с Великата Тайна е всъщност техният живот. Да разговаряш с бизона, да промениш хода на събитията чрез мислите си, да живееш също така реално в света на съновиденията, както и в света наяве - това е толкова естествено за индианеца, колкото за нас е да ходим и разговаряме. Индианците живеят в една магическа реалност, в която мечтите и сънищата не са илюзия. Когато сънуват, че разговарят с някого, те осъществяват контакт с неговият дух, т.е. те наистина разговарят.
Какво е шаманът тогава? Защо е необходим той, след като всеки всъщност е магьосник? Шаманът е човек, който е разширил частицата от Великата Тайна, която носи, до огромни размери. Големите шамани са се слели с Великата Тайна. Тя се е вселила в тях и говори чрез тях. Именно затова те могат да обхванат света в цялост, да влязат във връзка с всяка негова част и да й въздействат, защото самите те са света.
Какво е отношението на индианците към света? Както казахме вече, те не делят нещата на реални и измислени, на "отсамно" и "отвъдно". Действителността е една за всички и в нея равноправно съществуват и духовете на мъртвите, и демоните, и джуджетата, и великаните. Човек, напускайки земният си път, не се пренася някъде "отвъд" - то не съществува, светът е единен. Той не изчезва, не престава да съществува. Бидейки част от Великата Тайна, той не може да умре, преди да е умрял светът. Смъртта е преминаване от една форма на съществуване в друга. Можеш да бродиш като дух по земята и да търсиш отмъщение, да се превърнеш в скала или животно, или да се преродиш в твой потомък. Но ти оставаш част от живия вечен свят.
Ето защо членовете на Общество "Оловият Кръг" смятат, че възприемайки като своя индианската философия, ще могат да възстановят връзката си със света. Още повече, че колкото и странен да изглежда такъв начин на възприемане на действителността, той е много по-близък на всеки един от нас, отколкото религиозният екстаз, да речем. Това светоусещане е пренесено през вековете до нас в почти непокътнат вид от приказките и легендите. Индианската магическа реалност е много близка до приказната реалност, в която е живял всеки един от нас като дете, реалност, в която всичко е възможно, в която човешкият дух е освободен от сковаващото го разделение на действително и недействително, в която фантазия и живот са едно и също. Възстановявайки връзката си с духа на света, възвръщайки си способността да взаимодейства с обкръжаващото го като духовно същество, човек може да преодолее чувството си за самотност и безсмисленост. Защото те идват в момента, в който се запитаме: "Защо аз мисля, страдам, защо се усъвършенствам, защо извървявам някакъв път, когато всичко това няма никакво (или има нищожно) значение за Вселената?" И тогава тръгваме да търсим друг човек, за когото нашият душевен свят би имал някакакъв смисъл. Твърде бързо установяваме обаче, че връзката с другите хора също е скъсана, защото френетично търсим смисъла си един в друг, разглеждаме хората като огледало, в което да видим самите себе си, своето неясно за самите нас значение.
Възприемайки света като жив, като Велика Тайна, част от която сме, ние не можем да се чувстваме безсмислени, защото вътрешният свят на всеки един от нас е не по-малко значим от съществуването на Слънцето и нашето индивидуално усъвършенстване и прозрение са усъвършенстване и прозрение за целия свят.