Бизонът - това беше животът

Животното, върху което се крепеше светът на народите от Великите равнини

Едно от най-гордите и войнствени племена от Южните равнини бе племето кайова. Ето какво разказва една тяхна легенда:

"През първия ден Творецът посади на брега на водите Дървото на Великия Път, клоните на което достигаха набето. И по кухия му ствол на земята слязоха всички живи същества, а също и мъжът и жената кайова, които цял ден се разхождаха из новия свят. Вечерта те се върнаха при Дървото на Великия Път и видяха там бизоните. Творецът им каза: "Това са бизони. Те ще ви дават храна и облекло, но в деня, когато видите, че те са изчезнали от лицето на земята, знайте - краят на кайова е близък и слънцето ще залезе".

Зловещото пророчество на тази легенда се оказа съвсем вярно - не само за кайова, но и за команчите, шайените, лакота, чернокраките и за всички други племена, живеещи в равнините. Техният свят рухна, когато бизоните бяха избити от белите.
Какво бе бизонът за индианеца? Нека отговорим с думите на американския писател Джак Шефър, както той описва това в своята чудесна повест "Каньонът":

"Тялото на възрастния бизон тежи понякога повече от хиляда килограма - месото, кожата, костите и вътрешностите. Когато лежи на земята, а силата и способността за движение са го напуснали, то не изглежда чак толкова масивно. Но нима на земята лежи само купчина мъртва плът?
Не. Това е живот и начин на живот.
Това е храна. Ако човек умее да я обработи и приготви, за ядене става всяка част на бизона, освен костите и копитата, но даже и те, ако през някоя тежка, изпълнена с лишения зима бъдат раздробени и сварени, ще дадат мазнина, която ще помогне на хората да оцелеят.
Много вкусна е кръвта, ако бъде сварена докато се превърне в гъсто желе. Запечените бели дробове излъчват тънък аромат. Много хубав е черният дроб, особено ако се напръска с жлъчката. От тънките черва, напълнени с накълцано месо, става чудесна наденица, която може да се вари и пече. Добре сварена, гарнирана с подходяща зеленина, кожата става много нежна и вкусна. Прясното месо и мазнина са великолепни. Нарязано на тънки ленти, пушено или сушено, месото може да се съхранява много дълго.
Цялото животно е храна.
То е и облекло. От добре обработената кожа, ощавена със смес от мозък, черен дроб, костен мозък и пепел от сива юка, която расте на много места, се получава чудесен материал, здрав, не познаващ износване. Кожата може да се остави дебела - за топли наметала и мокасини, които се носят дълго; може да бъде тънко ощавена, за да стане мека - за набедреници, гамаши и ризи. За да бъде по-топла през зимата, по нея може да се остави козината и да се обърне навътре.
То е и облекло. От добре обработената кожа, ощавена със смес от мозък, черен дроб, костен мозък и пепел от сива юка, която расте на много места, се получава чудесен материал, здрав, не познаващ износване. Кожата може да се остави дебела - за топли наметала и мокасини, които се носят дълго; може да бъде тънко ощавена, за да стане мека - за набедреници, гамаши и ризи. За да бъде по-топла през зимата, по нея може да се остави козината и да се обърне навътре.
Това са много неща едновременно. От космите на гривата и главата може да се изплете здраво въже.От огромните сухожилия, простиращи се от двете страни на гръбнака, ако бъдат изсушени и разделени на няколко снопчета, се получават отлични конци за шиене. От пикочния мехур или от сърдечната торба могат да станат мехове за вода. А от здравата обвивка на корема - чаши гърнета и котли. От различните кости могат да се изработят ножове, сечива за копаене на корени и луковици, стръргалки и шила. От рогата, като бъдат размекнати на пара, така че да може да им се придава различна форма, след като се изрежат и после изсушат, се получават лъжици и черпаци. Оставяйки съвсем малка дупчица в изчистения рог, може да се пренася огън и с помоща на изгнило парче дърво той да се пази много часове и даже дни.
От слепените с получен от копитата туткал и стегнати след това със сухожилия рогови пластини се правят мощни лъкове. Голямото сухожилие, което минава под лопатката, се превръща в здрава тетива, която не може да бъде скъсана и от най-силната ръка. В самата лопатка има естествен отвор - с негова помощ се омекотяват прясно ощавените кожи; ако кожата се прекара безброй пъти през този отвор, напред-назад, ръбът на отверстието очупва твърдостта на кожата и тя ствава мека и гладка. От звънтящата сурова кожа се правят тъпани, като най-добра за това е кожата от шията, която е най-дебела. От кожени торбички, след като се напълнят с камъчета, се получават дрънкалки, а от кухите кости - флейти.
Тялото на бизона означава едновременно всички тези неща и още много други. В него е основата на начина на живот на човека, рода, народа…" *

Действително, целият живот на много индиански племена бил основан на лова на бизони. Преди да дойдат белите, равнините били буквално почернели от бизоновите стада. На изток от Мисисипи, сред горите и полята също живеели много от тези животни, съставляващи източния подвид - горският, наричан още пенсилвански бизон. Бизонът обитавал на север до Голямото робско езеро в Северна Канада, на юг до планините Източна Сиера Мадре в Мексико, на запад достигал пределите на Орегън и Невада, а на изток - до Пенсилвания, Юж. Каролина и Тенеси. На тези огромни пространства от Американския континент според някои учени обитавали 65 милиона бизони! Преди да дойдат белите… Днес в САЩ и Канада живеят общо около 60 хил. бизона, главно в различни резервати и национални паркове. Историята на тяхното спасяване в края на миналия век е много интересна, но това вече е друг разказ.
Преди да се снабдят с коне и пушки след идването на белите, индианците ловували бизони по различни начини. Големите бизонови стада предприемали годишно две основни миграции - напролет отивали на север, където прекарвали лятото, а на есен тръгвали на юг, за да зимуват в местата с по-топъл климат. Все пак разнообразните природни условия на Америка и богатата хранителна база позволявали на голяма част от бизоните да остават в местообитаването си, без да предприемат тези големи странствувания. Те оставали постоянно в сравнително ограничени райони, така че винаги имало достатъчно животни за набавяне на прясно месо през цялата година. Все пак основните хранителни запаси хората натрупвали в края на пролетта и началото на есента, по време на големите миграции. Тогава се организирали общоплеменните големи ловове на бизони, докато през останалата част от годината ловът бил най-вече индивидуален.
При индивидуалния лов се използвали различни методи. Често индианците се намятали с вълчи кожи и пълзешком се промъквали към бизоновото стадо. Могъщите животни обикновено не се страхуват от вълците, които, особено през лятото, дръзвали да нападат само болните, изтощените и младите бизони. "Вълците" лесно се приближавали на удобно за стрелба с лък разстояние. Племената, които живеели по бреговете на Мисури, например хидатса, ловували бизоните с лодки от кожа. Докато животните преплували широката река, ловците ги преследвали и убивали във водата. Този способ е много древен и бил прилаган широко от ескимосите и индианците от Далечния север (а също и от коренното население в Сибир), но при лова на северни елени.
Най-голямо значение за индианците от равнините обаче имал общият лов, в който участвали статици хора. Повечето племена имали свои бизонови клопки - обикновено стръмни скали, завършващи с пропаст. Основна фигура при този лов бил т. нар. "викач на бизоните" (buffalo caller или buffalo singer). Това бил особен шаман, заклинател, притежаващ силата да "вика" животните, т. е. да примамва стадата до клопката. Тези шамани били едни от най-уважаваните хора в племето. Чернокраките ги наричали "даряващите изобилие". Примамените от викачите бизони били подгонвани от многобройни викачи, скрити близо да бизоновата клопка и десетки, а често и стотици животни падали от скалите. Хората ликували!
В равнинните местности, където нямало скали, се правели големи корали от здрави дървесни стволове, като се оставяли специални входни коридори. Тези коридори се разширявали като фуния в началото и постепенно се стеснявали в мястото, от където се влизало в самия корал. Тези своеобразни улеи били дълги стотици метри. Бизоновите стада се подгонвали към този капан и когато много животни се оказвали в заграденото място, входът се затварял и ловците със стрели убивали оказалите се в клопката животни.
След като индианците започнали да използват коня, ловът на бизони коренно се променил. Сега ловците можели да настигнат бягащото стадо бизони и стреляли с лък по избраните животни. Когато в лагера нямало храна, съветът на старейшините изпращал специални съгледвачи, които да намерят бизоните. Това били хора, известни със смелостта и с изкуството си на ловци и следотърсачи. След като бизоните били намерени, започвала подготовката за лова. В този случай се налагала строга забрана да се ловува самостоятелно. Ако някой подплашел бизоните и те избягали надалече, цялото племе било обречено на глад. Ето защо нарушителите на ловните закони били наказвани най-сурово. Воините от обществото, което било натоварено със задачата да поддържа реда в този момент, можели да накажат провинилия се с бой с камшик (което за индианците било голямо унижение), със счупване на оръжието, събаряне на типито му, а при особено фрапантно нарушение - дори с убиване на конете му, които били гордостта на всеки воин.
Преди лова се извършвали различни ритуали, които да спомогнат за успешния му ход и да покажат уважението и благодарността на индианците към бизона - свещеното животно, което осигурява всичко необходимо за живота им. Когато моментът настъпел, мъжете възсядали своите "бизонови" коне. Това били специално обучени бързи и издръжливи мустанги, които се ценели много високо. Обикновено всеки воин имал един, а понякога и два-три такива коня. Те най-често били връзвани през нощта до типито на стопанина си, за да не бъдат откраднати при вражески набег.
В началото на лова специални разпоредители, които ръководели цялото начинание, посочвали на всеки къде да заеми място в общата хайка. Ловците предпазливо се приближавали кoлкото е възможно по-близо до стадото, като се стараели да не го подплашат. И ето - удобният момент настъпвал и гонитбата започвала! Конниците препускали сред бягащите бизони и ги поразявали със стрели. Това бил опасен лов, защото едрите животни понякога сами нападали своите преследвачи. Нерядко ловът завършвал с жертви и ранени.
След лова жените прибирали плячката. Както вече бе споменато, използувало се цялото тяло на бизона. Индианците се отнасяли с дълбока почит към природата и използвали богатствата най-пестеливо и рационално, като се стремели да нанесат минимален ущърб. Те убивали само толкова дивеч, колкото им било нужно за храна и облекло; коренните американци не можели да проумеят как белите хора могат да ходят на лов просто за удоволствие. За индианците такова отношение към света около нас е кощунствено!
След лова всеки отнясял месото и кожите на убитите от него животни в къщи, без да забравя за тези, които по някаква причина били лишени от храна. Добрите ловци и вождовете винаги заделяли част от лова си за вдовиците и сираците, за старите и болни хора. В племето никой не гладувал, когато има дивеч. Често пъти вождовете натоварвали неколцина младежи, известни като добри ловци, със задачата да убият определен брой бизони специално за семействата, които нямали мъж-ловец в къщи. Това се смятало за особено почетно поръчение и знак за голямо доверие и обществено признание към мъжете, на които било възложено.
Ето как разказва за своя първи лов на бизони вождът Лутър Стоящата Мечка (Мато Нажин):

"Вечерта преди лова баща ми много дълго ми дава наставления. Той ми каза:

- Сине мой, съгледвачът ни съобщи, че бизоновото стадо пасе на широката равнина, където няма нито възвишения, нито клисури, в които човек може да падне без да иска. Каквото и да правиш, през цялото време гледай бизоните. Ако бизонът, който си подгонил, бяга право напред, без да обръща глава, ти ще имаш добра възможност да се приближиш до него и да го поразиш право в сърцето. Но ако само забележиш, че той те гледа със страшното си око - пази се! Бизоните са много бързи и могъщи животни. Бизонът може да вдигне с рогата си твоя кон и да го хвърли във въздуха заедно с тебе! Тогава те заплашва неминуема смърт. Ако се прицелиш добре, ще убиеш бизона с една стрела; ако ли не, ще трябва да изхабиш две, три или даже повече. Но може би твоето пони не ще може да догони и да се изравни с бизона; тогава ти стреляй от по-далеч и се старай да го улучиш под малкото ребро - тогава е много вероятно стрелата да попадне в сърцето. Ако бизонът се спуска по склона на хълм или по стръмен бряг, имаш още една възможност - стреляй в бедрената му става. Тогава твоят бизон ще клекне на задните си крака и ти ще можеш да го довършиш без да бързаш. Следи зорко за всичко, което става наоколо. Отначало подплашеното стадо ще вдигне страхотен прах, и ще бъде трудно да се види каквото и да било. Но после, когато преследваш отделилия се от стадото бизон, ти отново ще се окажеш на чист въздух и ще виждаш къде препускаш.

Аз много се вълнувах в очакване на своя първи лов на бизони.

На изгрев слънце на другия ден всички бяха готови за тръгване. Аз държах лъка си в ръка, защото за него нямаше място в колчана, където сложих всичките си стрели. Яздех една малка черна кобилка, бърза като сърна.
Двама индианци на чудесни коне тръгнаха първи напред. Те през цялото време се движеха пред другите и отговаряха за реда по време на лова. Никой не смеееше да ги изпревари, за да не бъдат преждевременно подплашени бизоните и провален ловът.
Двамата разпоредители, които яздеха отпред, се изкачиха на един хълм и започнаха да оглеждат стадото: те трябваше да решат от коя страна е най-добре да се приближим към бизоните, за да започнем лова. Ловците от нашето племе обикновено се промъкват към животните колкото се може по-близо - знае се, че месото на измъчените от дълга гонитба бизони е жилаво и не е вкусно.
След като разпоредителите решиха откъде ще започнем лова, те дадоха знак всички да се прехвърлят на бързоногите си ловни коне. Нашите хора спънаха уморените си животни и оставяйки един стар човек да ги пази, бързо възседнаха бързите "бизонови" коне. Аз забелязах, че някои връзваха плитките си на тила, други навиваха ръкавите на ризите си. Колчаните със стрелите сега не висяха на гърба им, а отстрани до пояса. Не забелязах орлови пера у нито един ловец. Аз нямах друг кон освен черната си кобилка, затова си останах върху гърба й.
Когато двамата водачи дадоха команда, всички тръгнахме напред. Аз препусках на малката си кобилка в първите редици. Много ми се искаше да извърша подвиг и силно се надявах на помоща на бързоногото си пони.
На върха на хълма ловците отпуснаха юздите и се понесоха с бързината на вятъра. Аз карах с камшика черната си кобилка да тича по-бързо и не изоставах от другите. Скоро се оказах в такъв облак прах, че не виждах около себе си абсолютно нищо и само чувах тропота от копитата на носещите се с пълна скорост бизони.
Горкото ми малко конче се мяташе в страх насам-натам, и аз трябваше здараво да се държа, за да не падна. Даже не се и опитвах да извадя стрелите си от колчана - не ми беше до това. Аз разбирах, че ако кобилката ми се спъне и падне, това щеше да е краят ми - щях да загина под копитата на бизоните. И аз се почувствах безпомощен в този ослепяващ и задушаващ облак прах, сред тази бъркотия, заобиколен отвсякъде от огромни животни. Моето пони се носеше с бързината на вятъра и аз се притисках до шията му, държейки се здраво за гривата…
Накрая се измъкнахме от праха. Аз бях изпреварил бизоните на доста голямо разстояние. Изведнъж те ме забелязаха и се пръснаха във всички посоки. Колко слаб и малък се почувствах аз, когато гледах с боязън тези огромни страшни животни, и мислех, че трябва да убия едно от тях! Но в този момент си спомних заръката на майка ми да й данеса от лова кожата и черния дроб на бизон, и сърцето ми се изпълни с гордост - аз веднага се почувствах голям и силен. Обърнах понито си и препуснах след бизоните, които бягаха на север - там сега нямаше прах и всичко се виждаше добре отдалече.
Бях съвсем сам, никъде не се виждаше нито един наш ловец, но въпреки това аз продължих да се нося на север след бизоните, които започнах да преследвам.
Изминавайки известно разстояние, аз извадих една стрела от колчана, опънах лъка си и стрелях в средата на стадото. Въобще не разбрах къде попадна стрелата ми.
"Струва ли си да ловувам повече? - питах се аз. - Ще успея ли да убия бизон?"
В душата ми все по-силно се прокрадваха съмнения. Аз вече се готвех да се откажа от лова, когато забелязах, че един млад бизон тича по-бавно от другите…
Сърцето ми заби по-силно, аз шибнах с камшика понито си и се устремих след изоставащия бизон. Той тичаше все по-бавно и по-бавно, като бързо губеше скорост. Този бизон беше по-малък от другите и не ми се струваше чак толкова страшен. Аз реших на всяка цена да го убия, дори ако трябва да изразходвам всички стрели от колчана си.
Спомних си всички наставления на баща си. Изравнявайки се със своята жертва, аз извадих нова стрела и балансирайки на гърба на коня, притискайки с колене хълбоците му, опънах с всичка сила лъка си и пуснах стрелата. Мислех си, че съм се прицелил добре и ще убия веднага своя бизон. Но стрелата се заби в шията му, бизонът само тръсна глава и продължи да тича.
Аз отново се изравних с него и пуснах втора стрела. Тя го улучи съвсем близо до сърцето. Но и сега не ми се отдаде да го поваля - не забравяйте, че аз бях малко момче на десет години и не можех с достатъчно сила да опъна лъка… Но все пак забелязах, че бизонът започна да тича много по-бавно от преди. Тогава стрелях още веднъж. Сърцето попадна, както ми се стори, в сърцето. Но минаха няколко минути и нищо не се промени. Аз започнах да си мисля, че бизоните са необикновено жилави. И изведнъж от ноздрите на раненото животно бликна кръв. Разбрах, че бизонът скоро ще падне. И все пак пуснах четвърта стрела. Бизонът се олюля и рухна настрани.
Когато започнах да оглеждам убитото животно, видях, че съм го пробол с пет стрели. Това ми се стори твърде много. Спомних си разказа на баща си, за това как бе убил с една стрела два бизона. Беше станало така: когато баща ми стрелял по първия бизон, стрелата се забила дълбоко в сърцето на животното. Баща ми знаел, че тази рана е смъртоносна. Без много да му мисли, той се приближил с коня си до ранения бизон и измъкнал стрелата. Тази стрела той пуснал по друг бизон и също го повалил.
Изведнъж ме обзе срам. "Ех, ама че съм ловец!" - с досада си мислих за себе си. Сравнението с баща ми съвсем не бе в моя полза. Помислих си: "А дали да не извадя излишните стрели и да оставя само една?" Но веднага си спомних думите на баща си:

Съдържание

"Глaсът нa орелa" - уводнa стaтия

Деклaрaция нa Обединения Конгрес нa Северно-
aмерикaнските Индиaнци, юли 1969 г.

Ние и Великaтa Тaйнa нa индиaнците

Писмо от нaшaтa бaбa

Из "Зaконите нa типито и мъдросттa нa стaрейшините"

"Бизонът - товa беше животът"

Историятa нa Глaдния Вълк

Обръщение нa Aдолф Глaдния Вълк към членовете нa "Орловия Кръг"

"Дъждът върху лицето" - Чaрлз A. Истмaн (Охaйезa)

Символикaтa при индиaнските военни укрaси

Щитът в трaдициятa нa индиaнците от рaвнините

"Историятa нa Безсмъртния Глaс или Песентa, Която Остaнa"

"Моят бaщa" - вождът Лутър Стоящaтa мечкa (Мaто Нaжин)

"Смърттa нa Мишaтa Пътекa"

Из "Много Победи, вождът нa племето кроу"

Чулукуa - бойното изкуство нa коренните aмерикaнци

Индиaнски песни

"Бойнaтa ризa" - Дороти М. Джонсън

"Религиите - стaрaтa и новaтa" - Джим Белият Вълк

Обществото нa тетивaтa нa Човекa-Совa, или воините-вълци (химaтонохис)

Индиaнският език нa знaците

Ирокезки мокaсини (A-ta)

Зa сънохвaщaчa

Дa пътувaш със Звездните нaроди

Лули, пушене и тaбу при шaйените

"Лулaтa нa Железния Облaк" - из "Подигрaвaщия Врaните"

"Първото търсене нa видение нa Ленърд Врaновото Куче"

Нови книги зa индиaнските учения и културa

Дар от Седящата Черноглавка (2006)