Историята на Безсмъртния Глас или песента, която остана

(Произходът на лакотското воинско общество Миуатани)

Преди много, много години голяма група от воини, под предводителството на храбър вожд, известен надлъж и нашир с бойните си подвизи, потеглила на поход срещу манданите, за да ги изгонят от ловните райони на своя народ - лакота. Водачът на военния отряд се зарекъл да не се завърне в родния лагер без скалпове. Той изпратил съгледвачи далеч напред пред основната група и им казал зорко да следят врага.
Отрядът се придвижвал много дни из ветровитата, хълмиста прерия, но от манданите нямало и следа. Може би те се били прибрали вече в своите укрепени села близо до река Мисури.
Един ден воините-лакота стигнали до голяма дъбова гора, през която течал бистър ручей. Тук вождът наредил да се устрои бивак, за да могат хората да си починат, да закърпят своите мокасини и да стегнат оръжието си. Били разпратени стражи, за да не можел врагът да изненада отпочиващите воини. Ловци поели навътре в гората и скоро се завърнали, натоварени с дивеч.
Настъпила нощта. Нямало луна - царувал мрак, въпреки, че високо в небето блещукали звезди. Воините разпалили огън на открито и по-младите от тях, чието задължение било да приготвят храната за целия отряд, се засуетили около горящите съчки, режейки и печейки дивечовото месо. Останалите седнали встрани, поправяли своите мокасини на играещата светлина и си разказвали истории за битки, спасявания като по чудо и странни приключения.
Вечерята била готова и ароматно димящото месо било поставено да поизстине върху прясно откъсната трева, гъсто настлана около огъня. Вождът бил извикан да води церемонията, която винаги се изпълнявала преди хранене. Воините се подредили в кръг около огнището. По даден от водача знак всички почтително навели глави и започнали безмълвно да се молят. Дори въздухът не помръдвал в настъпилата тишина. Можел да се чуе далечният вой на сивия вълк или внезапният крясък на някаква странна птица, подплашена в гнездото си от леките стъпки на койота.
В малкия бивак само съчките в огъня сухо пращели. Воините отправяли своята тиха благодарност към Уакан Танка, Силата-Която-Движи-Всичко. Водачът изправил глава, взел от купчината печено месо едно парче и го издигнал към нощното небе като дар към тази мистична Сила. Точно в този миг церемонията била прекъсната, а тишината - нарушена от ясен, висок глас, който се издигнал в песен, а ехото я връщало отново и отново от околните хълмове към смаяните лакота.
Всички воини сграбчили лъковете си. Вождът, винаги предпазлив и нащрек, тихо извикал: "Огъня! Загасете огъня!" Тутакси множество ръце разпръснали горящите дърва и ги посипали с пръст. Последвали още няколко бързи команди от водача и воините с разтуптени сърца започнали до оформят обръч около малкия хълм, от който се носела песента.
Гласът продължавал да се извисява. Обръчът около хълма се стеснявал все повече и повече. Неясните очертания на голямо дърво се извисили в мрака, когато дебнещите воини достигнали плоското било. Вече нямало никаква възможност за бягство, но обкръженият певец явно никак не се притеснявал. Песента се носела все тъй високо, а околните хълмове й отговаряли отдалече с ехото си.
Сега дървото се виждало ясно. Мъжете се промъквали все по-близо и по-близо. Нищо не помръдвало, никой не се опитвал да побегне, за да се измъкне... но - ето! - там нещо проблеснало! В подножието на огромното дърво белеели костите на мъртвец, а ухиленият му череп сякаш гледал воините с празните си орбити. Смъртта била наложила властта си над това тяло, превръщайки го в прах, но не успяла да накара гласът на този човек, който приживе презирал гибелта, да замлъкне.
Вождът огледал бавно мъжете наоколо - един по един - и гласът му се извисил:
"Това е бил воин, който е загинал със смъртта на храбрите. Аз усетих радост в гласа му, докато пееше."
Воините - лакота се вгледали в лежащите пред тях тленни останки. Красивото някога бойно облекло на този мъж било почти изгнило, но на главата му все още се крепели остатъци от военен накит, направен от бухалови и орлови пера, а от лявото рамо към дясната мишница на мъртвия висял дълъг шлейф от боядисана в червено кожа. Долният край на плаща бил забит в подножието на дървото с дървен стик, по който все още личали украси от мъниста. Лакота знаели какво означава това - този човек бил от манданското общество на "Неотстъпващите", които по време на битка приковавали дългия си шлейф към земята и се сражавали, без да отстъпят нито крачка.
Воините и техният водач свели глави в почит пред този храбър противник, загинал тук незнайно кога. Пръв нарушил мълчанието вождът:
"Нека завинаги запомним тази нощ. Нека вземем пример от смелостта на един достоен враг. Нека всички ние, събрани тук, дадем клетва, че ще основем ново воинско общество-братство на мъже с дълги шлейфове и бойни накити от бухалови и орлови пера - и ще го наречем "Миуатани" (Манданите). Нека служим още по-добре на своя народ. Нека даваме на нашите младежи пример за благородство, щедрост и безстрашие - в мир и война. Смъртта не може да заглуши гласа на този, който се изправя срещу опасностите с храброст в сърцето и жертва живота си, закриляйки беззащитните с достойнство. Такъв човек може да загине в тъмните гори и неговите кости да останат непогребани, а смъртта му - невъзпята, но гласът му ще продължи да се носи самотен, докато неговата храбра песен не намери отглас в сърцата на живите."

Използвани са материали от Франсис Ла Флеш, Алис Кънингъм Флетчър и Хелън Майърс
Превод и адаптация - Любомир Кюмюрджиев