Първото търсене на видение на Ленърд Врановото Куче
Ленърд Врановото Куче (Leonard Crow Dog) произхожда от семейство на шамани. Неговите предци за времето си са били също толкова известни, колкото е той днес. Врановото Куче е роден през 1942 г. в резервата Руозбъд, в една отдалечена местност, сред обрасли с борове разпръснати хълмове, тревисти равнини и реки. Свещените мъже от неговото племе от рано осъзнали, че на това малко момче са дадени сили и никога не му позволили да посещава училището на белите хора, защото това би попречило на неговото продължително и сурово обучение като шаман.
Първият Враново Куче, прадядото на Ленърд, близък приятел на вожда Лудия Кон, бил водач на движението на Танца на Духовете, довело до клането при Ундид Ний през 1890 г. Самият Ленърд бе шаманът при обсадата на Ундид Ний през 1973 г., а през пролетта на 1974 г. той постави началото на възраждането на Танца на Духовете. Коренни американци от цялата територия на САЩ, Канада и Мексико се събраха, за да вземат участие в това могъщо месианско събитие. От ноември 1975 г. да март 1977 г., Ленърд бе в затвора заради политическата си дейност при Ундид Ний.
Врановото Куче е не само политическа фигура и традиционен сиукски шаман; той е също участник в Танца на Слънцето и се е пробождал много пъти по време на този ритуал. Освен това е изпълнител на свещенните песнопения на своя народ, Водач-по-Пътя в Коренната Американска Църква и активист-философ, който желае да обедини всички индиански нации, създавайки една пан-индианска вяра. Той е признат шаман в повече от осемдесет племена в Северна Америка и използва своята "медицина" от единият океан до другият и от Канада до Мексико. Неговите метафизични възгледи, записани от близкия му приятел Рихард Ердош, са продължили да се развиват и задълбочават през двадесет и петте години, изминали от времето, когато започнал практическата си дейност като лечител на дванадесет годишна възраст.
Знаят ме като Ленърд Врановото Куче, но Ленърд е просто едно име на белите, което сме задължени да имаме. Истински значимото име, което ми е било дадено, когато съм бил малко момче, моето индианско име, е Защитаващият-Своята-Медицина. Малко хора го знаят. Аз се опитвам да обвия живота си около това име. Не винаги съм защитавал добре своята медицина, но се старая.
Преди да имам правото да бъда обучен да поема по пътя на шаман, аз трябваше да се пречистя, трябваше да се кача на хълма за ханблечейа, да издигна молитвено глас за сън, да поискам видение, което ще ми покаже пътя. Да направиш това е трудно нещо, особено за едно малко момче. Необходима бе цялата решителност, която притежавах. Преди да имам правото да тръгна за моето търсене на видение, аз трябваше да се пречистя в оиникага-типи, в инипи, колибата за изпотяване. Чичо ми Доброто Копие и баща ми приготвиха всичко за мен. Доброто Копие щеше да ръководи церемонията; баща ми щеше да е помощникът. Инипи е вероятно нашата най-древна церемония, защото е изградена около най-простите, основни, даващи живот неща: огънят, който идва от слънцето, топлината, без която не може да има живот; инян уакан или тунка, камъкът, който е бил тук от самото начало на земята и който ще е там в края на времето; земята, майката-утроба; водата, от която се нуждаят всички творения; нашият зелен брат, пелинът. Заобиколен от всички тези неща, човекът, първичният човек, гол, както е бил роден, чувствайки важността, духа на безбройни поколения преди него, усеща себе си като част от земята, дете на природата, не неин господар.
Това е и най-простата от всички церемонии. Всичко, от което се нуждаеш, е едно малко парче земя, около шест стъпки в диаметър, шест фиданки които ще се превият, камъни, дърва за огън, няколко одеала, кофа прясна студена вода от най-близкия поток. Един човек сам, без ничия помощ, без никой да го подкрепя, би могъл за открие успокоение, невероятно възвисяване, изпълнявайки тази церемония. Няма да са му нужни никакви пари, никакъв проповедник с бяла якичка около врата, за да му помага; би могъл да си направи Колиба за Изпотяване за половин час. Сигурен съм, че мнозина са правили това, когато са чувствали тази необходимост.
Сега аз щях да се пречиствам за първи път - моята първа парна баня, която бе приготвена специално за мен! Чувствах се много сериозен, преизпълнен със страхопочитание, скован, непохватен. Баща ми и чичо ми, а също и няколкото други роднини, ме облекчаваха от напрежението, като пускаха разни шеги и правеха смешни забележки. Животът е свещен и монотонността на ежедневието, тъгата и смехът, умът и коремът, всички те са смесени в едно. Великият Дух не иска от нас да ги сортираме прилежно. Той оставя белите хора да правят това, като се държат по един начин в църквата в неделя и по друг - през останалите дни от седмицата. Ние извършвахме нещо свещено, но това не означаваше, че не трябва да се смеем, докато събираме дърва за огъня.
- Това инипи е важно за моя син, - казваше баща ми. - Нека се използва само свещено дърво, топола, чан-уакан…
Това бе направено. Доброто Копие първо постави на земято четири пръчки, подредени в квадрат, а после постави други четири в средата им, докато се молеше на Запада, Севера, Изтока и Юга. По свещен начин той издигна конусовиден куп дърва за огъня.
Малката купчина от сиви камъни бе вече там, в очакване, камъни от много предишни парни бани, добри, изпитани камъни, които нямаше да се пукнат и пръснат в огъня; те бяха от вида наречен зинткала-уакшу, птичи камъни. Понякога те са покрити с рисунки, с тънки и бледи като паяжина линии, които на дневна светлина бързо изчезват. От научна гледна точка, ако се интересувате, това е варовик. До купчината с камъни имаше един огромен избелял бизонов череп със символ на светкавица, изрисуван върху него. Очните му кухини бяха напълнени с два снопа пелин и трева. Доброто Копие завърза късо шнурче с тютюневи дарове върху единият рог. Той беше, както казах и преди, твърд в решението си всички ритуали, които той провежда, да бъдат извършени по правилния, древен начин. Вече се бях уверил, че при никоя от неговите церемонии няма да бъде използван никакъв "Бул Дъръм", а само чаншаша, нашият стар тютюн с кора от червена върба. Доброто Копие направи гримаса, когато видя лъскавата нова метална кофа с нейният също толкова лъскав нов черпак. Той извади от своя стар очукан куфар един старинен черпак, направен от бизонов рог.
- Ще използваме този вместо другия, - каза той. - Колкото до кофата, ние всъщност би трабвало да използваме бизонов стомах като съд за вода, но човек не може да немери такова нещо в днешно време, така че това нещо тук - и той леко подритна противната кофа, - ще трябва да свърши работа.
В това отношение Доброто Копие значително се отличиваше от другите шамани, които отдавна бяха спрели да се безпокоят за тези подробности, като казваха, че те са просто от несъществен външен характер.
- И не влизайте в оникага-типито по бельо - потници, наполеонки, или долни гащи на малки цветчета - ни каза Доброто Копие. - Духът не харесва това. Влизайте голи.
Баща ми и чичо ми тогава направиха за мен колиба за потене. Те взеха дванадесет върбови пръта и ги забиха, така че да стоят право нагоре; те образуваха кръг - шест от едната страна и шест от другата. После огънаха тези пръчки една към друга, така че се получи купол, висок да кръста, връзвайки ги заедно с ленти от червено сукно. Шест торбички с тютюневи дарове бяха завързани за това скеле.
- Това е скелетът на оникага-типито; сега ние трябва да му поставим плътта и кожата - каза Доброто Копие.
Той покри конструкцията с одеала и юргани, разстилайки най-отгоре един голям избелял брезент. Сега колибата бе завършена, приличайки много на покрито с брезент иглу, както някога го бе описал един антрополог. На мен също ми бе позволано да помагам, събирайки пелин и покривайки с него пода на малката колибка. Освен баща ми, Доброто Копие и мен, имаше още четирима наши роднини, които щяха да се пречистват с мен. Аз се чудех как ще се сместят всички вътре - та колибката изглеждаше толкова малка!
После те изкопаха дупката за нагорещените камъни, кръгла вдлъбнатина в самият център на малката колибка.
- Това е вселената, цялата вселена, събрана в това мъничко оникага-типи, - ми каза баща ми. - Целия свят е там вътре с нас, за да слуша, когато ние се молим.
От изкопаната за ямата пръст те направиха малък, дълъг девет стъпки насип в права линия, а от останалата след това пръст оформиха малка могилка в края му.
- Това представлява Унчи, нашата Прамайка-Земя. Запомни това, - ми бе казано. - А малкият насип, водещ до нея, е чанку-уакан - Свещеният Път на Живота. Върви по него, без да се отклоняваш!
Ямата в центъра на колибата, малката купчина пръст, купът с дърва - всички бяха на една линия. Близо до единия вход, от дясната страна, бяха забити две малки, раздвоени в горния край пръчки, върху които бе поставена една напречна; на тази поставка стоеше опряна нашата свещена лула, предавана от баща на син.
Сега всичко беше готово. Огънят, в който се нагряваха камъните, вече ярко и буйно пламтеше. Ние се съблякохме и влязохме в колибата. Доброто Копие беше водач на церемонията, затова той влезе първи, сядайки от дясната страна със своята кофа с вода. Аз влязох предпоследен. Последният влязъл беше баща ми, който изпълняваше ролята на помощника. Колкото и малък да бях, аз трябваше да пропълзя вътре на ръце и колене. "Това ще ти напомни, - рече някой, - за твоите братя бизонът, еленът, антилопата, които вървят на четири крака. Моли се за тях днес". Входът на инитипито беше обърнат към уийохпе, на Запад. Можех да видя залязващото слънце през входа; нагорещеният въздух около огъня сякаш караше лъчите му да танцуват. Аз се изненадах колко лесно всички ние се настанихме вътре.
- Не стой отпуснат като уашичу, - ми каза моят братовчед, който седеше до мен. - Седи на коленете си, като индианец.
Доброто Копие взе сплит "сладка трева" и я запали с клечка кибрит. Той запали също и снопче пелин. Никога няма да забравя чудно хубавото ухание при тази първа моя церемония. И дори след толкова много години, този мирис все още ми въздейства всеки път, когато правя парна баня. "Това ще направи тялото ти свещено" - ми каза Доброто Копие, докато ме опушваше, размахвайки тлеещата "сладка трева" над и около мен. Той ме окуражи да вдъхна аромата, да приближа дланите си до горящия край на тревите, да ги разтрия една в друга, да втрия сладкия аромат навсякъде по себе си. Някой стри между дланите си една друга трева - уахпе-уаштемна, индианският парфюм, и разтри тялото си с нея. После Доброто Копие помоли за тишина.
- Това е моментът. Искам да замълчите. Спрете разговорите. Когато поставям камъните, спомнете си уаничагапи, спомнете си вашите мъртви роднини и приятели; помолете се за тях на ум.
След това той поиска да се внесат първите шест камъка.
Един от моите по-големи братовчеди беше пазител на огъня. Той правеше всичко, което бе нужно да се извърши навън. С едно вилообразно дълго дърво той донесе първите шест камъка и ги подаде вътре един по един, в пълно мълчание. Когато поредният камък се появяваше, Доброто Копие хващаше чаталестото дърво и го насочваше, докато стигне до огнищната яма. На моя братовчед му се щеше да използва лопата за тази цел, защото бе по-лесно, но Доброто Копие не позволи. Той постави един камък в центъра на дупката, после четири камъка около него, след това още един камък върху първия в средата. Те представляваха земята, четирите посоки на вселената и небето. Помощникът отвън спусна платнището на входа и ние останахме да седим в мрак. Камъните изпускаха тъмно червено сияние, като желязо, нагорещено в ковашко огнище. Те пръскаха хиляди малки искрици и издаваха шум, подобно на разбунен мравуняк. И само колко горещи бяха! Аз се отдръпвах колкото се може по-далеч от тях, притискайки гърба си към стената на колибата за изпотяване, като в същото време съзнанието ми бе напълно отворено за всичко, което ставаше: горещината, усещането за пелина под мен, червеният горещ блясък в центъра.
- Ако ти стане прекалено горещо, - прошепна ми баща ми, - кажи "Митакуйе оясин", "Всички мои роднини", и ние ще повдигнем платнището и ще пуснем вътре малко хладина. Но не го прави, освен ако наистина не се нуждаеш от това.
Със своя черпак от бизонов рог Доброто Копие изля ледено студена вода върху светещите в червено камъни. Чу се страхотно съскане, като в същото време ние мигновенно бяхме обгърнати от облак обгаряща бяла пара.
Тя бе толкова гореща, че се стовари върху мен подобно на съкрушителна вълна. Сякаш бях пъхнал главата си в нашата стара кухненска печка, когато дъното й е покрито с нажежени въглени. Не смеех да дишам; мислех си, че ако го направя, ще овъгля белите си дробове. Но не извиках. Аз просто пъхнах главата си между коленете. Доброто Копие започна да се моли. Той използваше древни думи, някои от които не разбирах. Той се помоли за скъпите за нас мъртви, за нашите войници, служещи в Корея, Окинава, Германия. Доброто Копие се помоли за Земята, за животните, растенията. Той се обърна с молитва към Тункашила, Праотеца Дух:
- Нека това малко момче има добър сън, добро видение. Нека то тръгне по свещения път; нека бъде достойно за него.
След всяка фраза всички ние казваме: "Хау, охан, Тункашила, оншимала йе". Всички се опитвахме да хванем горещата пара с дланите си, да се разтрием с нея.
- Тази пара е свещеният дъх на вселената. Хокшила, момче, ти отново си в майчината утроба. Ти ще се родиш отново.
Всички изпяха две песни, много древни песни, връщайки се назад към дните, когато сиуксите са бродели из прериите, когато сме отглеждали царевица край Великите езера. Изведнъж аз се почувствах мъдър с мъдростта на поколенията. Мъжете, мои роднини, пееха високо и енергично, докато в същото време аз едва дишах. Чудех се как успяваха да го правят.
Доброто Копие извика:
- Хо, митакуйе оясин! - и моят братовчед отвън повдигна платнището на входа, пусна парата да избяга, позволи вътре да влязат светлина и чудесен хлад.
Баща ми запали свещената лула, вдигна мундщука й нагоре в молитва, пое и издуха дима четири пъти и ми я подаде. Аз засмуках дима колкото можех по-силно, надявайки се, че лулата няма да загасне при мен, защото това щеше да е лош знак. Баща ми бе направил така, че това да не се случи, като внимателно бе разровил тютюна в чашката на лулата с една малка пръчка от сейдж-ууд. Знаех, че някога тази пръчка е била пъхната в пробитите гърди на участник в Танца на Слънцето. Направих моите четири дръпвания и предадох лулата нататък.
- Нека тази чанунпа, тази свещена лула, - каза баща ми - бъде твой водач. Тя е душата на нашия народ. Нейният червен камък е кръвта и плътта на всички лакота. Нейният мундщук е нашия гръбнак; перото, завързано към него, съдържа в себе си мъдростта на Уомбли, орела. Димът, издигащ се от нея, е дъхът на Тункашила. Когато си с лулата, ти не можеш да лъжеш. Ако някога кажеш нещо невярно, докато я пушиш, ще те порази светкавица.
Тютюнът имаше хубав вкус и мирис. Ароматът му изпълни колибата за потене. Усетих се чудно щастлив, горд че пуша заедно с възрастните. Почувствах се като един от тях. Подадох лулата нататък.
Когато Доброто Копие изпуши лулата по реда си, той се обади навън за още камъни, без да уточнява броя им. Този път не ни отправи покана за специална тишина. Първите шест бяха важните камъни. Отново бяха внесени горещи камъни и платнището на входа бе спуснато. Горещината, парата и тютюнът ме бяха замаяли. Бяха изпразнили съзнанието ми, така че духовете да могат да влязат в него. Почувствах се отмалял, но почувствах също във вените ми да струи сила, една нова, особена сила. Докато се взирах в аленеещите камъни си помислих, че видях в тях малка птица. Възприех я като орел. Едва направил това и орелът се превърна в лула. Всичко това стана за миг, за едно мигване с очи, но беше съвсем истинско за мен.
- Червеното, горещината, пламъкът, огънят, пета оуиханкешни, огънят без край. Твоят дядо го е запалил за твоя баща, който сега го запалва за теб - каза някой в тъмното. - Хокшила, момче, грижи се за този огън; предай го на следващото поколение, на сина, който ще имаш някой ден, така че той да може да го предаде на своите деца.
Отново бяхме обвити в гореща, виеща се пара. Този път ми подейства добре. Хареса ми да усетя как сгрява белите ми дробове, разпростирайки топлината си по цялото ми тяло. Силата трябва да беше влязла и в другите. Песните се извисиха наново, с нова сила, с нова дълбочина - така, както никога не бях чувал да звучат до сега песни. Малката колибка се разтресе, сякаш захваната от огромна ръка. Тя трепереше, както трепти листо от вятъра. Под нас земята сякаш се движеше.
- Праотецът е тук, - каза Доброто Копие. - Духовете са тук, мъдростта на орела е тук.
Ние всички вярвахме в това, знаехме го. Лулата бе пусната надясно и пушихме отново. На четири пъти всички камъни бяха внесени; четири пъти бе плисвана вода; четири пъти ние се молехме и пяхме; четири пъти пушихме лулата.
Последния път Доброто Копие ми каза:
- Хокшила, ти си пречистен; ти вече не си дете. Сега си готов и ти е дадена сила да отидеш там горе и да молиш за сън. Хечету.
Тогава всеки от нас последователно каза: "Митакуйе оясин, всички са мои роднини!" Това означаваше всички двукраки, всички четириноги, дори тези с осем крака или въобще без крака. Това означаваше онези, които са с криле, онези, които са с перки, онези с корени и листа, всичко живо, всички наши родственици. Тогава баща ми разглоби лулата и внимателно почисти главата й. Моето първо иникагапи бе завъшило.
Но парната баня беше само началото, само първата част от ханблечейа. След като изтрих лъщящото си тяло с пелин, за да се изсуша, аз се облякох. Почувствах се добре, тръпнещ, сякаш това беше моят първи ден на Земята. Видях сетрите си да стоят заедно малко по-нататък край реката. Делфин правеше жертвен дар от плътта си, за да ми помогне в моя пост. Тя стоеше там тихо, държейки церемониална лула, малка, с формата на буквата "L" червена лула с мундщук, насочен към облаците. Няколко нейни братовчедки режеха малки късчета плът от мишниците й, като повдигаха с една игла части от кожата и ги изрязваха с бръснарско ножче. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по ръката на сестра ми от рамото до лакътя. Тя само стоеше там, без да говори, без изобщо да помръдне, гледайки право напред. Братовчедките ни вземаха всяко късче плът и го слагаха върху едно квадратно парче червено сукно.
След като тя бе дарила двадесет късчета, червеният плат, в който ги събираха, бе сгънат в малко вързопче, привързано към лулата, която сестра ми ми подаде, казвайки:
- Ако се уплашиш или изпаднеш в униние, трябва само да стискаш това здраво. Мисли си, че чрез твоето страдание ти можеш да помогнеш на някого, когото обичаш. Ако имаш роднина, който е болен, а ти искаш той да се оправи, дори да нямаш нищо друго, ти имаш своята плът като дар и ти я жертваш за него.
Даровете на моята сестра бяха всъщност безкрайно много мълчаливи молитви за мен и мисълта за това почти ме накара да заплача.
Доброто Копие също ми даде магически вързоп с камък в него и няколко малки торбички с жертвен тютюн.
Баща ми ми даде една свирка от орлова кост.
- Когато нещата станат твърде сурови, изсвири с нея - посъветва ме той.
Вече нямаше какво друго да се прави, освен да се качвам на хълма.
Баща ми и един мой вуйчо, Джо Жълтият Вълк, ме заведоха горе. Местността за постене на хората от фамилията Врановото Куче, тяхното свещено място, се намира на Тревистата планина - един стръмен хълм, с добър изглед към нашата къща, реката, долината и цяла верига от възвишения от другата страна. Част от този хълм представлява широко плато, където понякога обикаля заблуден добитък. Към края платото се стеснява и е обрасло с гъста гора. Тревата и билките стигат до коленете на човек. Там, сред кедровите дървета, е нашата яма за видения, една "L"-образна дупка, изкопана в земята отначало право надолу, а после с един къс хоризонтален тунел, дълбоко под корените на дърветата. Ти седиш в края на този тунел и извършваш постенето си.
Един зрял мъж прави пост обикновено от един до четири дни. Един шаман, който се нуждае от голямо видение, винаги пости четири дни. Аз познавам един лечител, Пит Кетчис, който е постил и повече. Неговата жена също е правила дълъг пост. За мен бе решено, че ще остана там горе, сам, без храна и вода, в продължение на два дни и две нощи. Аз бях само едно малко момче, така че четири дни щяха да бъдат прекалено дълъг срок. От друга страна, аз исках да стана шаман, така че трябваше да е повече от един ден.
- Хокшила, сине, мислиш ли, че ще издържиш толкова дълго?
Аз казах "Да!" със свито сърце.
Те поставиха молитвени флагове - червен, черен, жълт и бял - от четирите страни на ямата за постене. Около нея опънаха във формата на квадрат една дълга връв, с привързани за нея 105 малки вързопчета с тютюн. Бизоновия череп сложиха точно на входа. Вече бе време да се съблека и да сляза в дупката. Баща ми и чичо ми пропълзяха вътре заедно с мен, макар че всъщност нямаше място за тях. Те ме загърнаха в една "звездна завивка" и ме овързаха отгоре с ремък от сурова еленова кожа. Това се правеше символично, тъй като се надяваха, че един ден ще бъда юипи уичаша, особен вид шаман, който води своите церемонии, увит и овързан в одеало, подобно на мумия. И така, те ме потупаха по гърба, измърмориха няколко окуражителни думи и ме оставиха там; сърцето ми блъскаше лудо в гърдите - бях един много уплашен малък вързоп.
Първите часове бяха най-тежки. Беше мъртвешки тихо и тъмно като в рог. Аз седях там без да мръдна. Ръцете и краката ми изтръпнаха. Не можех нито да виждам, нито да чувам, нито пък чувствах нещо. Станах почти безтелесен, едно същество със сърце и лудешки носещи се мисли, но без плът или кости. Дали щях някога отново да мога да виждам и чувам? Ръцете ми стискаха малката лула, докосвах с пръсти вързопчето с плътта на сестра ми. Установих, че това наистина ми вдъхна малко кураж. Не зная колко дълго седях там. Отдавна ме бе напуснало всякакво усещане за време. Не знаех дали е ден или нощ, нямах и никакъв начин да разбера това. Аз все се молех и молех, сълзи се стичаха по бузите ми. Искаше ми се да пия вода, но продължих да се моля. Някъде към вечерта на втория ден - и това бе време, което произволно пресметнах, че е дошло - аз видях пред очите си колела, които придобиваха формата на огнен обръч и после се разделяха отново на ярки, многоцветни кръгове, танцуващи пред очите ми и отново свързващи се в един горям кръг, един кръг с уста и две очи.
Изведнъж аз чух един глас. Той сякаш идваше от вътрешността на вързопа, в който се бях превърнал, един глас от тъмнината. Бе трудно да кажа откъде точно идваше той. Не беше човешки глас; звучеше сякаш птица говори като човек. Космите на врата ми настръхнаха; малките косъмчета по гърба ми се изправиха. Побиха ме тръпки, настръхнах целият. Опитвах се да разбера гласа, стискайки свещената лула със сила, достатъчна да я счупи.
- Помни обръча, - каза гласът, който не беше на човек. - Тази нощ ще те обучим.
И аз чух около себе си в малката яма за видения стъпките от много крака. И внезапно се оказах вън от дупката, в друг свят, стоящ пред една колиба за изпотяване в една прерия, осеяна с диви цветя, покрита със стада елени и бизони.
Видях един мъж да идва към мен; той сякаш нямаше ходила. Просто се носеше към мен в облак мъгла. Той държеше две уагмуха, две дрънкалки в ръцете си. Той каза:
- Момче, каквото и да разказваш на твоя народ, не преувеличавай; винаги прави това, което ти казва твоето видение. Никога не се преструвай.
Мъжът носеше старинни одежди от еленова кожа, украсени с игли от бодливо свинче. Аз протегнах ръце напред, за да го докосна, когато внезапно се оказах отново в моята "звездна завивка". Ръката ми бе върху магическия вързоп с камъните и тютюневите торбички. Още го имам. Винаги ще го пазя. Чух още гласът да казва:
- Помни обръча; помни лулата, бъди неин говорител.
Аз не се страхувах повече. Който и да беше този, който ми говореше, той не искаше да ми навреди.
Внезапно пред мен се разпростря черен като въглен облак, със светкавици, излизащи от него. Облакът се разширяваше и разширяваше; израстнаха му крила; превърна се в орел. Орелът ми каза:
- Давам ти сила, която да използваш не за себе си, а за своя народ. Тя не ти принадлежи. Тя принадлежи на икче уичаша, изначалните хора.
Видях ездач на сив кон, идващ към мен; той държеше в ръка обръч, изплетен от пелин. Държеше го вдигнат високо. Подобно на мъжа, когото бях видял преди, този кон нямаше крака. Той също се приближаваше, просто плувайки към мен във въздуха. И отново всичко се разтвори в тъмнината и останах само аз, гол, треперещ в одеалото си. И отново от мъглата дойде странно същество, носещо се напред, покрито с козина, бледо, безформено. То искаше да отмъкне медицината ми, но аз започнах да се боря с него, защитавайки магическия си талисман. То не успя да ми вземе медицината и също изчезна.
Внезапно някой ме разтърси за рамото.
- Събуди се, момче.
Аз прехапах устни, за да не извикам, но това бяха просто баща ми и чичо ми, които идваха за мен. Двата дни и двете нощи бяха изтекли.
Като се върнахме в къщи, аз им разказах какво бях видял.
- Такожа, внуче, - каза Доброто Копие, - ти си имал чудесен сън; той ще те отведе далече. Хокшила, ти ще бъдеш шаман, юипи. Но преди това ще бъдеш изпълнител на Танца на обръча за четири години, докато израстнеш. Сега аз ще направя нещо за теб.
До този момент аз бях с проблеми в говора. Говорех трудно, не можех да приказвам, заеквах. Всеки път, когато срещнех непознат, не можех да отроня и думичка. Никой не можеше да ми разбира. Доброто Копие сложи едната си ръка на главата, а другата на устата ми. После повя към мен с орлово крило. Той се помоли: "Тункашила, направи така, че това момче да говори". И когато се събудих на другата сутрин, аз можех да говоря по-добре; за кратко време се научих да говоря бързо като светкавица. След молитвата Доброто Копие каза:
- Ще ти дам като дар нещо добро - един обръч и кон. Сега спи.
Аз си легнах, но не можех да заспя. Само се унасях в едно полусънно състояние. Продължавах да имам видения, не можех да ги спра, не се и опитах. Виждах пред очите ми да танцуват дрънкалки от кратунки, звезди и много, много цветове, всички цветове на дъгата, въртящи се отново и отново в безкрайни кръгове. Бръкнах под възглавницата си. Бях сложил там моят магически вързоп, онзи с камъка и тютюневите торбички. Стиснах го здраво в юмрук. Така най-накрая почувствувах, че заспивам доволен. Бях защитил магическия си обръч, макар и само в съня си.
Превод: Мариянка Пачева
От: Joan Halifax, "Shamanic Voices: A Survey of Visionary Narratives"; New York: Penguin Books, 1979, pp. 76-86.
Първият Враново Куче бил също така прочут воин, участвувал в много битки. Той е известен и като първият индианец, спечелил съдебно дело в американски съд, след като убил знаменития вожд Петнистата Опашка. Относно причините и обстоятелствата на това убийство има няколко различни версии, но Петнистата Опашка загубил живота си преди всичко заради това, че предал интересите на лакота и влязъл в съглашателство с белите (Бел. ред.)
Ще напомним на нашите читатели, че авторът на горния материал, Рихард Ердош, е инициатор за записването на някои от най-интересните автобиографии на индиански шамани, а също така е автор на няколко забележителни книги за индианските традиции. Виж напр.: Lame Deer, John F. and Richard Erdoes - "Lame Deer, Seeker of Visions", Lame Deer, Archie F. and R. Erdoes, - "The Gift of Power: The Life of a Lakota Medicine Man", Crow Dog, Leonard and R. Erdoes - "Crow Dog: Four Generations of Sioux Medicine Men", R. Erdoes - "Crying For a Dream", R. Erdoes - "The Sun Dance People", R. Erdoes and Alfonso Ortiz (eds.) - "American Indian Myths and Legends" (Бел. ред.)
В английския език, когато става въпрос за американските индианци и някои други коренни народи, думата "медицина" (medicine) най-често се използва със значение магия, свещенодействие, свръхестествена сила или явление и се отнася за действия и предмети, свързани с тези понятия, а не с лечителски (в тесния смисъл на думата) практики.
Терминът може да се отнася също за силата, способностите или успехите, които човек има, ако притежава знанията как да ги постига и използва (бел. ред.)
"Бул Дъръм" - Популярна в САЩ марка натурален тютюн за лула (бел. ред.)
Уашичу - на лакотски означава букв. "крадящ мазнината", и в преносен смисъл се употребява в значение на алчен или жаден за богатство човек. Така лакота наричат белите. В доколониалната епоха този термин се отнасял до определен вид духове. Напр. мни-уашичу означава "водни духове", а белите хора, както се знае, също "излезли от Голямата вода" (бел. ред.)
Съдържание
"Глaсът нa орелa" - уводнa стaтия
Деклaрaция нa Обединения Конгрес нa Северно-
aмерикaнските Индиaнци, юли 1969 г.
Ние и Великaтa Тaйнa нa индиaнците
Из "Зaконите нa типито и мъдросттa нa стaрейшините"
Обръщение нa Aдолф Глaдния Вълк към членовете нa "Орловия Кръг"
"Дъждът върху лицето" - Чaрлз A. Истмaн (Охaйезa)
Символикaтa при индиaнските военни укрaси
Щитът в трaдициятa нa индиaнците от рaвнините
"Историятa нa Безсмъртния Глaс или Песентa, Която Остaнa"
"Моят бaщa" - вождът Лутър Стоящaтa мечкa (Мaто Нaжин)
Из "Много Победи, вождът нa племето кроу"
Чулукуa - бойното изкуство нa коренните aмерикaнци
"Бойнaтa ризa" - Дороти М. Джонсън
"Религиите - стaрaтa и новaтa" - Джим Белият Вълк
Обществото нa тетивaтa нa Човекa-Совa, или воините-вълци (химaтонохис)
Дa пътувaш със Звездните нaроди
Лули, пушене и тaбу при шaйените
"Лулaтa нa Железния Облaк" - из "Подигрaвaщия Врaните"
"Първото търсене нa видение нa Ленърд Врaновото Куче"
Нови книги зa индиaнските учения и културa
Дар от Седящата Черноглавка (2006)