Моят баща

Вождът Лутър Стоящата Мечка (Мато Нажин)

Вождът Лутър Стоящата Мечка (Мато Нажин, ок. 1868-1939) е известен лидер и писател от племето оглала-лакота. Израсъл през последните години от независимия живот на лакота, Мато Нажин става свидетел на ранните десетилетия от резервационния период - това така тежко за всички индианци време. През 1881 г. той постъпва в училището за индиански деца в Карлайл, Пенсилвания. След завръщането си по родните места става учител в резервата Роузбъд. Мато Нажин полага много усилия за подобряване живота на съплеменниците си. Той става пропагандатор на модерното образование и селско стопанство сред лакота.
Наред с това Мато Нажин, който принадлежи към традиционните вождове на лакота, развива широка обществена дейност в защита на правата на индианците и съхраняване на културните им традиции, които в този момент били подложени на силен натиск от страна на индустриалната цивилизация. Израз на тези усилия стават написаните от него книги - "Индианско детство" (1928), "Земята на Петнистия орел" (1933) и "Моят народ, сиуксите" (1931), от която е и откъсът, който ви представяме.

Племето сиу, към което принадлежа, винаги е било могъщ народ. Много години те бродели из обширните Западни територии, ловували, лагерували и се радвали на живота във всичките му проявления. Наслаждавали се на множеството красиви места, където намирали вода и добри дърва за огньовете си.
Било студена зима и през месеца, в годината Когато-лагера-се-раздели, съм се родил аз - първият син на вожда Стоящата Мечка. В онези дни нямахме календари, нито начин да пазим броя на дните и отбелязвахме само месеците и годините. Всяка година се случваше нещо с особено голяма важност и на него кръщавахме годината, за да я запомним. След като тръгнах на училище и се научих да броя, разбрах, че годината на "Разваления лагер" е била 1868, а месеца Когато-кората-на-дърветата-се-пука - декември. И така - роден съм през декември 1868 година.
Майка ми, по времето, когато се омъжила за моя баща, била считана за най-красивата млада жена сред сиуксите и нейното име беше Хубавото Лице. Моят дядо - бащата на баща ми - беше вожд, известен като много смел мъж. Той бе отвличал много пъти коне от другите племена по време на битките си с тях. Затова, когато се родил, баща ми получил името Петнистия Кон. Той носил това име, докато не станал достатъчно голям, за да стъпи на пътеката на войната и да заслужи свое собствено име. Веднъж той ми разказа как получил името Стоящата Мечка. Ето неговата история така, както си я спомням:
"Един от нашите ловни съгледвачи се върна в селото с новината, че поуните са навлезли в ловните ни територии и убиват нашия дивеч. Всички храбреци започнаха да се готвят за битка. Ние знаехме, че ще се изправим срещу опасен, труден за убиване неприятел, защото поуните бяха големи майстори на лъка. Дори някой поуни да е свален от коня, той веднага се изправя с лъка си в ръка, а ако не може да стане и лежи по гръб, той вече държи лъка си с готова за изстрелване стрела.
И така, ние потеглихме. Яздихме много дълго, когато изкачвайки се на върха на един хълм, видяхме поуните в долината под него. Те току-що бяха свършили с ловуването и много бизони лежаха мъртви, пръснати тук и там. Всеки от враговете ни беше зает с обработването на животното, което бе убил. Нашите мъже препуснаха към тях с цялата бързина, на която конете ни бяха способни. По това време яздех един дорест кон, който беше добър бегач.
Когато поуните ни забелязаха, се втурнаха бързо към конете си, за да избягат. Преследвахме ги. Аз тръгнах след няколко от тях, които в бърз галоп изкачваха близкия хълм. Те имаха твърде голяма преднина и аз разбрах, че няма смисъл да изморявам коня си, за да ги гоня. Върнах се обратно. Когато приближих нашите хора, видях, че няколко от тях са се скупчили на едно място и отидох натам. Щом стигнах, разбрах, че сиуксите са обградили един поуни. В суматохата коня му беше избягал и той беше изостанал от своите. Поуни държеше в ръцете си готов за стрелба лък и стреляше по всеки, който се опита да го приближи. Той беше едър мъж и бе много храбър. Когато нашите воини пращаха стрелите си по него и го улучеха, той счупваше стърчащата от тялото му стрела и хвърляше парчето на земята. А ако стрелите не го улучеха, той вдигаше падналите наблизо, поставяше ги в колчана си и предизвикваше сиуксите да го нападнат. Този мъж изглежда имаше силна магия и те се страхуваха от него.
Тогава попитах мъжете дали някой от тях вече е докоснал врага. Те отговориха: "Не". Като чух това, извиках, че ще докосна врага. И така, вдигнах щита и стиснах копието си. Поуни стоеше и ме гледаше. Бе готов за атаката, беше приготвил стрела за мен. И аз препуснах право към него и го докоснах с копието си. Но мъжът не се уплаши и стреля с лъка. Стрелата се плъзна по щита ми и се заби в мускулите на лявата ми ръка. Зад мен яздеше Черната Врана. Трети беше Врановото Куче, а четвърти - Конят-с-Едно-Ухо. И четиримата докоснахме врага с копията си, но аз бях първи. След като поуни ме рани, другите очакваха той да се разконцентрира, но мъжът запази спокойствие. Дори когато го подминавах с коня си, със стрела, стърчаща от двете страни на ръката ми, този воин вече бе заредил лъка си, готов за следващия от нас. Този, който яздеше втори, бе прострелян в рамото, а третият - в бедрото. Четвъртият, докоснал врага, получи стрела в гърба. И така, този поуни простреля и четиримата мъже, които го докоснаха с копията си. Ние се покрихме с чест, но всички бяхме ранени. И четиримата докоснахме врага, който беше толкова смел, че ние се оттеглихме от бойното поле и той запази живота си.
Бяхме се отдалечили на известно разстояние, когато се почувствах много отпаднал и започнах да се унасям. Старият вожд Двата Удара и моят вуйчо Счупената Ръка яздеха от двете ми страни, като ме придържаха, за да не падна от коня. Чувствах се много особено, никога преди това не бях раняван и не бях изживявал подобно нещо. Последното, което си спомням е, че заспивам, но всъщност съм припаднал.
Докато спях, както ми се струваше, чух писъка на орел високо в небето. Той надаваше своя вик и се спускаше все по-надолу, описвайки кръгове. Точно когато орелът съвсем ме доближи, се събудих и видях, че шаманът тича в кръг около мен. Той свиреше със свирка от кост на орлово крило. Шаманът ме събуждаше от съня ми. Тогава вождът Двата Удара (който беше много стар човек) и Счупената Ръка ми помогнаха да се прибера в къщи.
Всички мъже запяха песен в моя чест, когато влизахме в лагера и започна голям Танц на Победата. На следващия съвет вождът Двата Удара ме предложи за вожд, защото съм бил достатъчно храбър, за да се изправя лице в лице срещу врага, който беше готов да стреля в мен. Предложението бе прието, аз бях избран за вожд и получих името Стоящата Мечка".
Ето как името на баща ми било променено от Петнистия Кон на Стоящата Мечка. В онези дни всеки воин трябваше да заслужи името, което носи.
Преди да се родя, моят баща вече много пъти бе водил мъжете ни в битка срещу вражески племена. Той винаги се бе сражавал в първата редица и никога не е бягал от враговете, а се е изправял храбро лице в лице срещу тях. И така, когато съм се родил, той ми дал името Ота Кте или Убива Много, защото бе убил много врагове.

Превод: Иван Радунчев
От: Chief Luther Standing Bear (Mato Najin), "My People the Sioux", Lincoln, 1929; pp. 4-6.

---

Поуни (самоназв., парики или питехаки - от "рог" или "ловец") - народ от ез. семейство кедо. Живеели в Канзас и Небраска. До средата на 15 в. били едно племе с арикара и се придвижвали от областта на Долномисисипската култура (Източен Тексас и Арканзас) на север. В края на 16 в. поуните и арикара окончателно се разделили, когато между тях се вклинили понка и лакота. Езиковата и културна им близост обаче се чувствала даже през миналия век; манданите напр. наричали арикара "поуни".
Културата на поуните е типична за индианците от източната част на Великите равнини. Водели уседнал живот, като през лятото излизали на ловни експедиции. Те (главно жените) отглеждали царевица, фасул, тикви и някои други култури; мъжете се занимавали основно с лов. Живеели в големи кръгли полуземлянки в укрепени села. Част от годината, по време на сезонния лов на бизони, лагерували на типи. Делят се на четири племена - т. нар. Вълчи поуни (скиди или скири), Китехахки, или Репъбликански поуни (по р. Репъбликан), Чауи (Големите поуни) и Питехауерат, или Шумните поуни (бел. ред.)

В оргиналния текст е използван терминът "braves". Някои автори, като например Джордж Кетлин, правят разграничение между званията "воин" (warrior) и "храбрец" (brave). Според неговото обяснение, "храбрецът" е млад мъж, който все още не е отбелязъл ку и се стреми да го постигне, а воинът вече има един или повече ку. Други автори употребяват по отношение на северноамериканските индианци думите "warrior" и "brave" като синоними (бел. ред.)