Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

Пространството като картина на света и човешкия живот в традиционните концепции на северноамериканските индианци

Любомир Кюмюрджиев

Както и при много други човешки култури, в традиционните разбирания на северноамериканските индианци понятията “пространство” и “време” са трудно отделими. Те взаимно се проникват и допълват, а в редица случаи и се обясняват едно друго. Ето защо “отделянето” на пространството като самостоятелен обект на изследване и дискутиране е трудно, ако не и невъзможно. Трябва да се направи уговорката, че в схващанията на повечето индиански народи времето не съществува като самостоятелно измерение; дори би могло да се твърди, че то е осъзнавано като функция на пространството. В индианското мислене времето е циклично, а не линейно, и това определя в голяма степен и концепциите на коренните американци за пространството.

Да се говори за “традиционните концепции на северноамериканските индианци” като за нещо единно и обединяващо всички индиански народи, живели и живеещи на територията на Северна Америка, е неправилно. Коренните култури на този континент демонстрират редица разлики помежду си – по-малки или по-големи в зависимост от природните особености на териториите, които са обитавали отделните племена и (респективно) на начина им на живот. Въпреки всичко, съществуват редица базисни понятия, по отношения на които схващанията на различните индиански култури показват значителни сходства. За щастие, пространството е едно от тях.

Произходът на американските индианци е многократно дискутиран и изключително сложен въпрос, който още не е получил своя окончателен отговор. Той няма да бъде подробно разглеждан тук, но някои влияния, които евентуално оказва върху индианските разбирания за пространство, налагат споменаването му. Най-много поддръжници има версията, че прадедите на съвременните индианци са носители на арктически и северен тип ловни култури, преселили се от североизточна Азия по замръзналия Берингов проток (тогава – провлак) преди около 30 000 години. Някои изследователи смятат, че това се е случило по-отдавна – преди 50 000 или дори преди 60 000 години. Разбира се, преселението не се е реализирало наведнъж – касае се за множество вълни и за дълъг процес, отнел няколко хилядолетия. Повечето учени приемат, че последните групи преселници са се дошли в Северна Америка между 4000 г. пр. н. е. и новата ера.

Тук трябва да се изтъкне, че повечето коренни американци не приемат версията за това преселение. Част от причините за несъгласието им може и да са по-скоро политически (в някаква степен хипотезата поставя въпроса доколко индианците са “коренни американски народи” или “първи американци”), но не по-малко значение за позицията им имат и традиционните индиански разбирания за пространството. Дори онези племенни митове, които пазят спомен за някакво преселение, за дълго пътуване, подчертават, че то е било предприето като следствие на някакаво голямо нещастие или като начин несгодите да бъдат избегнати, т. е. – отчита се като извънредно и нежелано събитие. В разговор с автора на този материал известният духовен водач и политически активист от лакота Ленард Врановото Куче подчерта, че определянето на неговия народ като “номадски” е погрешно. Според Врановото Куче в миналото лакота действително са премествали лагерите си няколко пъти годишно, но всеки път са разпъвали своите шатри (типи) там, където са лагерували и в предишни години. С други думи, всяка група от племето е имала точно определени места за летни и зимни лагери, на които се е завръщала по съответното време – поне доколкото мигриращите бизонови стада, междуплеменните войни и конфликтите с белите са позволявали това. Идеята за постоянно скитащите из равнините лакота отблъсква Ленард Врановото Куче не по-малко, отколкото хипотезата за преселението на прадедите им от Азия възмущава редица други коренни американци. Тя влиза в конфликт с традиционните индиански концепции за организираното пространство, което символично и конкретно се явява картина на света и на човешкия живот, тяхна “координатна система”. Повечето индианци твърдят, че народите им винаги са обитавали “Острова на Костенурката” (Северна Америка); някои от тях дори смятат, че ако е имало преселение, то е било от Америка към Азия, а не обратно.

Разбира се, по-новата индианска история пази неоспорими сведения за големи миграции на част от племената. В повечето случаи индианското  тълкование е, че тези преселения са всъщност “завръщане в прародината”, повторно намиране на племенния център. Споменатите лакота са достигнали Великите равнини най-рано в началото на XVIII в. – преди това те са живеели около Големите езера и битът им е бил сходен с този на останалите горски племена от района – оджибуей, потауатоми, меномини и др. Техните религиозни представи и практики също са били близки с вярванията на съседните народи; източните братовчеди на лакота – сантиите (или дакота) – пазят някои “заемки” от религията на горските индианци и досега. Лакота потвърждават миграцията на своите предци от Големите езера към Великите равнини, но подчертават, че тя е представлявала завръщане към свещените Черни хълмове, около които племето е живяло векове преди това – и от незапомнени времена. Според Арвъл Гледащият Кон, Пазител на Бялата бизонова лула (понастоящем най-голямата племенна светиня на лакота), по време на дългото си пътуване неговите предци дори се ръководели от някакви карти, “нарисувани върху две кожи от бизонови телета”. Така смятат и мнозина други лакота. Гледащият Кон твърди, че картите са били запазени до много по-късни времена, вероятно и до наши дни:

“Когато прадедите ни били затворени в резервати, те пазели три неща – две кожи и вързоп с жезли. Едната кожа представлявала звездна карта, а другата – карта на земята, на която се виждали хълмове, реки и планини, дори потоци, водещи чак до изворите на Колорадо.”

Това, което представлява особен интерес по отношение на коренните американски представи за пространството, е следният цитат от същото изказване на Арвъл Гледащия Кон:

“Звездната и земната карти били съвсем еднакви, защото каквото е горе, при звездите, същото е и долу, на земята – и обратно.”

Това “херметическо” по своята същност твърдение е израз на лакотския принцип капемни, “двойственост”. Този принцип е залегнал в религиозния модел на света, очертан в разбиранията не само на лакота, но и на почти всички останали северноамерикански индианци. Той очертава връзката – или по-скоро идентичността – между измеренията на свещеното пространство и координатите в човешкия свят. Ритуалното скеле, издигано в равнините за Танца на Слънцето, представлява умален модел на вселената. Малката куполообразна колиба, в която се провежда пречистващата и обновяваща парна церемония, е възприемана като “център” или “утроба” на земята. Ритуалните помещения кива на индианците пуебло са връзката с подземния свят, от който – според митовете – са излезли техните далечни предци; мястото на самото появяване върху земната повърхност е символично белязано със сипапу – малка вдлъбнатина в пода на кивата.

Необходимо е да се подчертае, че термини като “религиозен модел”, “символични измерения” и др. са въведени само за нуждите на този текст и целят по-лесното му съставяне и възприемане. В контекста на традиционните индиански разбирания сипапу е мястото на появяването, колибата за парна церемония е център на земята и т. н. Това буквално възприемане отразява властващата в коренните американски представи идея за идентичност между координатната система на света и времево-пространствените измерения на човешкия живот.

Тази идея се илюстрира от кръст, вписан в кръг – схематично изображение на света с неговите посоки и аспекти. Това е Свещеният кръг на вселената – пространството, в което протича както човешкото съществуване, така и животът като космически феномен. За да бъде разглеждането му по-конкретно и ясно, нека се вгледаме в начина, по който обяснява Свещения кръг една конкретна индианска традиция – тази на вече неколкократно цитираните лакота.

Двете рамена на вписания кръст очертават кардиналните посоки на света. За лакота, както и за всички останали индиански народи, те не са просто запад – север – изток – юг, а свързани с богата и сложна символика координати. Самите посоки са древни, безсмъртни и могъщи същества (често обобщавани като Тхатуйе Топа, Четирите вятъра) – Уазия, снежният великан от севера, Уийохиянпа, източният дух, Итокага, благият повелител на юга и Уийохпея, свързаният с Гръмотевичните същества дух на запада. Всички те са своеобразни стражи на сакралното пространство, но и помощници и закрилници на хората в земните им дела. Посоките имат своите цветови измерения, според които западът се асоциира с черното, северът с червеното, изтокът с жълтото, а югът с бялото. Те са представени и от характерни свещени животни – черна мечка на запад, бизон на север, скален орел на изток и елен на юг. В границите на лакотските традиции съществуват и други версии за животните, които репрезентират посоките – например, черен кон за запада, бял жерав или лебед за юга и т. н. – но тази вариативност е характерна за представите на прерийните племена, интерпретирани в голяма степен от индивидуално получените в сънища и видения указания от духовете. Кардиналните посоки са свързани и с годишните сезони – изтокът е пролетта, югът е лятото, западът се асоциира с есента, а северът със зимата. Тези асоциации внушават идеята за движението на пространството – за въртенето на Свещения кръг, благодарение на което възниква и се поддържа самото съществуване на света и човека. Преходът от зима към пролет е всъщност завъртането на Кръга от север на изток; есента сменя лятото, когато Кръгът се завърти от юг на запад и т. н. В този смисъл времето се осъществява като следствие от движението на (в) пространството. Това схващане е отразено и във обвързаността на световните посоки с възрастовите периоди в човешкия живот: изтокът е детството, югът – младостта, западът – зрелостта, а северът е старостта. Цикличното въртене на Свещения кръг е постоянно и безкрайно – то е залог за хармоничното съществуване на света и затова човешките същества трябва да координират мислите и действията си в съответствие с този сакрален пространствен модел. Целият човешки живот е едно пътуване през пространството – “ходене по Свещения кръг”, както се изразяват индианците. Лакотският духовен водач Джон Куцият Елен определя вселената като “кръгове в кръгове” – такова е и пространството, в което протича човешкото съществуване. Индивидът не “остава” по време на цялата си младост само в южна посока, нито пък “стои” непрекъснато на запад в зрелите си години. Северът, изтокът, югът и западът се въртят и в границите на денонощието – полунощ, изгрев, пладне, залез. Така свещеното пространство се проектира във всеки миг от съществуването. Важна роля играят и свързаните с посоките качества – традиционният лакота ги познава и се стреми да ги направи достояние на собствената си личност, в зависимост от конкретната необходимост. Изтокът носи светлината на Слънцето (Уи Тункашила) и довежда новия ден. От източното небе грее и Зорницата (Анпо Уичахпи) – Звездата на Висшата мъдрост. Ето защо се смята, че Уийохиянпа дарява просветление и духовно пречистване, носи надежди и ентусиазъм. Лакота обаче предупреждават, че при прекалено общуване с този дух съществува опасност човек да се превърне в отвлечен теоретик, комуто липсва практическа насоченост и изява. Югът носи топлина и цъфтеж, дарява изобилие. Той се грижи за потомството, лечението и обновлението. Понякога този дух може да бъде лекомислен и непостоянен. Западът владее над нощта и мрака; там се отделя духовното от материалното, душата от тялото. Твърде дългият престой в посоката на Уийохпея води до прекалено “заземяване” – привързване към материалното и страх от неговата загуба. От запад идват Гръмотевичните същества, които са ужасни в своята чудовищна мощ, но се борят със злото в света. Пак от тази посока пристигат и животворните дъждове. Северът изпраща ледените вихрушки, студа и снега. Дарява физическа сила и духовна мощ, учи на издръжливост. Уазия е суров и опасен, ала и мъдър дух –  той е покровител на хладния разум. Ето защо твърде дългото общуване с неговите сили превръщат човека в безчувствен и стараещ се да подчини всичко на логиката. В този смисъл съществуват “източни”, “северни” и т. н. типове хора; идеята е, че всеки човек – а и въобще всяко същество – има свое място върху Свещения кръг (в сакралното пространство), но то не е статично, защото животът е именно “пътуването по Кръга”.

Към четирите кардинални посоки лакотските традиционни концепции прибавят още три – горе (Ате Шкан, Бащата Небе), долу (Ина Мака, Майката Земя) и една посока, наричана най-често “седмата” или “център”, или “тук и сега”. Цветът на небето е син, на земята е зелен, а на центъра – неопределен (понякога определян като виолетов или лилав). В небето кръжи духът орел, а земята е представена от бизона и мечката. Седмата посока има по-особени измерения. Тя се явява пресечна точка на другите шест; същевременно това е и посоката, определяща вътрешното пространство на човека, неговият духовен път и усъвършенстване, чиято крайна цел е намирането на “правилното място върху Свещения кръг.” Тази посока се изявява и в това, че където и да застане човек – ако е пречистен и отворен към свещеното пространство на света – той се намира в центъра на сакралната координатна система. Така например при инипи (парната церемония) лакота влизат в “утробата на Майката Земя” – в центъра на пространството – за да се пречистят и обновят.

Токея Инажин, съвременен лакотски флейтист, певец, танцьор и разказвач, представя една колкото поетична, толкова и дълбоко философска версия за произхода на Седмата посока – центъра на индианския свят:

“След като Уакан Танка, Великият Дух, подредил шестте посоки – изток, юг, запад, север, горе и долу – останала още една, без определение. Но точно тя била най-могъща, тъй като носела най-голяма мъдрост и сила. Ето защо Великият Дух пожелал да я постави някъде, където тази посока не  ще бъде открита лесно. И той я скрил там, където хората най-трудно биха се сетили да я търсят – в сърцето на всеки човек.”

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)