Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

Представите за душата в традициите на народа лакота от Великите северноамерикански равнини

Любомир Кюмюрджиев

Лакота (“съюзниците”) е самоназванието на западния клон на голямата индианска племенна конфедерация, известна под общото име сиу (сиукси). Този клон се състои от седем отделни племена – хункпапа, сихасапа, оохенунпа, итазипчо, миникоджу, оглала и сичангх’у – споделящи общи език, традиционен бит, религия и култура. Лакота са типични представители на прерийните конни номади и традициите им до голяма степен са близки до тези на останалите племена от културно-географския регион на Великите северноамерикански равнини – асинибоини, шайени, арапахо и др. Същевременно западните сиукси демонстрират някои характерни само за тях световъзприятия и концепции. Техните разбирания за душата съдържат както общи за прерийните индианци, така и оригинални лакотски  представи и тълкувания.

Според сиукските митове за сътворението, в самото Начало съществувало само едно могъщо създание, наречено Инян. То било творение на Уакан Танка, Великата Тайна – мистичната безначална и безкрайна креативна Сила, пораждаща всичко съществуващо и присъстваща навсякъде, абсолютния Източник и на проявеното, и на непроявеното. Като на първи сътворен в света, на Инян също били дарени огромни съзидателни възможности. Бидейки безформен и неизразим в своята тотално балансирана завършеност, той все пак явно не се усещал самодостатъчен, защото пожелал да използва мощта си, за да даде възможност и на други създания да се появят (като митологична причина лакота изтъкват неговата “самотност”). За целта Инян нарушил своя баланс, като пуснал силите си да изтекат от него. Така се проявило първото движение. То създало сушата и водите, а после основната му, свещена субстанция, наречена Таку Шкан Шкан (Това, Което Движи Всичко), се издигнала нагоре и образувала Небето. Самият Инян се свил и станал твърд и неподвижен, добивайки конкретна форма. Ето защо в езика на лакота инян означава “камък”. Силата на движението останала в Небето, откъдето се разпростряла навсякъде, творейки нови и нови създания и поддържайки тяхното съществуване. Колкото и много да са проявените и създаващите се творения и форми, колкото и разнообразни да са те, всички носят в себе си част от изначалната сила на Инян. Тази част има характеристики, които я правят еквивалентна – поне в много голяма степен – на понятието душа в някои други духовни учения и религиозни системи. Следователно, всички са надарени с душа.

Според сиукските разбирания светът не е сътворен веднъж-завинаги. Изграждането на Мирозданието е продължаващ процес – дори всеки нов ден е проява на неспирното съзидателно движение.

“Белият човек казва, че Бог е създал света за седем дни. Това е погрешно. Бог е сътворявал света в продължение на милиони години – и продължава да го прави. Той обновява света всяка сутрин с изгрева на слънцето. Ако Бог не правеше това, светът отдавна щеше да си е отишъл. Затова ние изпращаме своите молитви към Него всяка сутрин и всяка вечер – за да Му благодарим за света.”1

Връзката човек-Универсум (микрокосмос-макрокосмос) лежи в основата на всички лакотски духовни традиции и представи – затова хората също трябва да бъдат разглеждани в контекста на непрестанния процес на Сътворението. Всеки аспект на човешкия живот е неотделима част от света и поради това и ставащото в живота на хората е всъщност отражение на заложените в самото Мироздание правила. Аналогично на непрекъснато извършващото се Сътворение, житейският път на индивида е серия от процеси и промени. Това важи и за душата – тя не е “непроменлива величина”, веднъж-завинаги установена даденост. Лакота я разглеждат като състояща се от четири главни части, които обаче не са само съставки на душата, но и нейни стадии.

Някои изследователи на традиционната лакотска духовна култура от неиндиански произход (проф. Уилям Пауърс и др.) говорят за четири етапа на индивидуализиране на душата – по аналогия с широко разпространената представа за четирите възрасти на човека (детство – юношество – зрелост – старост).2 Смята се, че церемониите на прехода от една възраст към друга до голяма степен са инициации именно на душата. Трябва да се има предвид, че разделянето й на “съставки” и “стадии” не противоречи на нейните цялостност и единство.

Всяко нещо, което има душа, се ражда, живее и умира. В сиукската духовна система умирането на тялото се разглежда само като преход по пътя на душата. Същото важи и за нейното “влизане” в тялото при раждането, както и за специфичното й изграждане и развитие по време на земния живот.

Самото съществуване изисква потенциал за проявление – това е и първата част или първият стадий на душата, на лакотски – шичун. Всички живи същества притежават шичун, който е и безсмъртен персонален съюзник и помощник на индивида. Някои лакота смятат, че душата не се ражда с този аспект, а го придобива в момента на раждането. Има и твърдения, че човек може да има и повече от един шичун. Когато тялото умре, шичун се връща към живота си на свръхестествено същество или отива да помага другиму. Смята се, че някои свещени хора (шамани) са “заредени” с шичун-и на други, живели преди тях свещени мъже и жени.

Друга част на душата е тун (или тон), което най-общо може да се преведе като “същност”. Това е и следващият етап от конкретизирането на душата – трансформирането на потенциала за съществуване в определяща, дълбока, свещена същност. Според лакота енергията във Вселената може да се изявява в два аспекта – видим и невидим. Тун – това е и възможността да се преобразува видимата енергия в невидима и обратно. Същото важи и за кръговрата живот-смърт-живот, където невидимият аспект се трансформира във видим, а по-късно видимият става невидим и т.н. Въпросът: “Кога си роден?” – Тохан нитунпи хе? – се превежда от лакотски буквално като: “Кога стана видим?”3 Същевременно тун е и типичната способност, свещената сила на дадената същност. Когато един лакота носи накит от орлови пера или огърлица от мечи нокти, той слива своя тун с този на орела или разчита на помощта на тун-а на мечката.

Животът се проявява чрез ни, “дъха” – това е третата съставна част на душата. Само живите същества имат ни (или уония, “дъх на живота”). Когато някой умре, неговият ни го напуска, разтваряйки се във въздуха. Уония може да напусне цялостно или частично тялото и при тежко заболяване. Тогава някой свещен човек трябва да върне баланса и здравето на пациента чрез намиране, връщане и възстановяване на този аспект на душата.

“Като дете боледувах четири пъти от пневмония. Накрая семейството ми се обърна за помощ към свещена жена…Тя ме търси четири дни, докато накрая ме откри в един друг свят. Така ме върна обратно.”4

Видимият аспект на ни се нарича нияшота (“мъглата”) – това е парата, образуваща се от дъха в студен зимен ден или димът, който издишва пушещият лула. Церемониите с лула са от голяма важност за лакота – когато канят някого да се присъедини към ритуално пушене, му казват: “Ела да обменим дъх”.

Може да се каже, че ни е жизнената сила, която свързва физическото тяло със “сянката”. Самата сянка – на лакотски нагхи – поради характеристиките си е определяна от някои изследователи като “разумната душа”. Тъй като всяко същество има своя сянка, сиуксите наричат нагхи още и “двойник”. Той е безсмъртен и се отделя след смъртта на тялото; тогава вече се нарича уанагхи (“призрак”). Понякога призракът може да се материализира – тогава той наподобява човека, чиято сянка е бил. Уанагхи се появява на живите в сънищата им, но и в будно състояние. Може да бъде както доброжелателен, така и много опасен.

“Какъвто е бил човек през живота си – сърдит, недоволен или радостен и благоразположен – такъв е и след смъртта си. Ако щастлив напусне този свят и близките си, в другия свят също ще е щастлив. Същото важи, ако умре нещастен.”5

Твърди се още, че и самата сянка се състои от две части – едната от тях се назовава с вече въведеното понятие нагхи, а другата се нарича нагхила. Всъщност, нагхила е буквалното присъствие на Създателя във всяко същество – еквивалент на представата за “божията искра” в други традиции или нещо подобно – докато нагхи се явява индивидуалната идентичност. Когато едно бебе се роди, неговата нагхи е обърната към нагхила, на която подражава и разчита за напътствия. Затова малките деца са особено свещени – тяхната идентичност черпи пример от Абсолюта. Когато сетивата на детето се “избистрят” и започнат да му дават по-ясна картина за заобикалящата го действителност, неговата нагхи все по-често “поглежда навън”. Ако малкият човек расте в условия на обич, обгрижване, доверие, спокойствие и радост, неговата индивидуалност укрепва и става смела и силна – ето защо на отглеждането и възпитанието на децата в лакотското общество се обръща изключително голямо внимание. Ако детето бъде наранявано физически, ментално, емоционално или духовно – и особено, ако това продължи дълго – нагхи става все по-наплашена и несигурна, отказва да се насочи към външната действителност и търси сигурност, обръщайки се отново навътре, към нагхила. Възможно е дори нагхи дотолкова да се стреми към закрила от страна на нагхила, че да се слее с нея – тогава детето умира.

Смята се, че свещеното (традиционното) име, което детето получава, е и името на неговата нагхи. Затова, когато възрастните извикат играещото навън дете да се прибере вкъщи, те го спират преди да е влязло и заедно с него на висок глас извикват няколко пъти името му. Това се прави, защото е възможно в залисията на играта детето да е оставило своята нагхи да броди самостоятелно наоколо – което лесно може да се случи в ранна възраст – и тя да не се е върнала с него. Подобна загуба се счита за нещо много лошо и опасно. Когато детето расте в нездрава среда, неговата нагхи може да го напусне. То продължава да живее и пораства, но – макар и вече да е възрастен човек – не е зряла личност. Такъв човек винаги ще чувства една голяма празнота в себе си. Лакота казват, че алчността, жаждата за власт, развратността и много други човешки пороци са всъщност следствие на опитите на изгубили своята нагхи хора да запълнят с нещо нетърпимата вътрешна празнота, която усещат. Въпреки всичко, един такъв проблем не е нерешим, но потърпевшият трябва да потърси помощта на свещен човек, който да извика обратно неговата нагхи посредством специална церемония. Много днешни лакотски традиционалисти подчертават със загриженост растящия риск от превръщането на загубата на нагхи в нещо едва ли не “нормално” в условията на съвременната социално-политическа действителност.6

Нагхи е този компонент на душата, който пътува по време на сън, посещава различни места и се среща с дадени същества. Смята се, че свещените хора умеят да включват в своите “пътувания на душата” всички нейни части – това им помага да навлизат в ситуацията на съня или видението като в ежедневната реалност.

Душите на мъртвите често посещават живите, макар и рядко да биват забелязвани. Обратното също е възможно – известни са поне няколко сиукски легенди, разказващи за пътуването на душата на жив човек в Света на сенките. Не са малко и историите за завърнали се от Отвъдното всички те без изключение го описват като изключително красиво и спокойно място, където цари щастие.

Широкото месианско движение, обхванало много племена на прерийните индианци през 80-те години на XIX-ти век, известно като “Танца на духовете”, разчитало именно на “пътуванията на душите”, които участващите в Танца ще осъществят, за да поискат съвет и подкрепа от своите мъртви роднини и предци. Вярвало се също, че Уанагхи уачипи (“Танцът на призраците / духовете”) може да върне в света на живите не само душите на загиналите вождове и воини, но и на избитите бизони.

В по-стари времена е било широко разпространено мнението, че душата може да запази белези от наранявания и осакатявания на тялото, ако те са му нанесени след смъртта, но преди да бъде изпълнена погребалната церемония. С други думи, ако воинът е загинал  в битка, раната, причинила смъртта, не ще се отрази върху душата му по какъвто и да е начин, но ако врагът осакати трупа, преди той да бъде погребан, това ще се “прехвърли” и върху душата на убития. С това се обяснява отрязването на пръстите на вражеските ръце или на целите крайници, практикувани не само от някои сиукски воини, но и от почти всички прерийни племена. Скалпирането на неприятеля на свой ред осигурява на победителя закрила от отмъщението, което може да потърси душата на врага от Отвъдното, тъй като голяма част от човешкия тун се съдържа именно в косите.7 Днес – по обясними причини – тези вярвания са почти изчезнали.

Повечето сиукси смятат, че след смъртта на тялото (наричано понякога “одежда” или “наметало”) отделните компоненти на душата се завръщат към своите първоизточници и – ако душата е постигнала своето индивидуализиране – се създава потенциал тя да се въплъти в ново същество. Такова виждане пряко кореспондира с идеята за прераждането. Ако душата не е преминала всички “стъпала” на земното пътуване – ако човек умре твърде млад или се провали при прехода от един житейски етап към друг – тя ще бъде върната обратно на земята, докато не завърши пътуването “по добър начин”8. Не само лакота, но и повечето коренни американци явно изповядват идеята за прераждане на душата, но по правило те говорят на тази тема много по-рядко и някак по-неохотно от представителите на други раси и култури.

“Да, прераждане съществува и ние знаем за него… Ала аз те съветвам да не мислиш прекалено много за това. Хората твърде често мислят какви са били или какви ще бъдат, но забравят какви са, а това е най-важното. Всеки живот е неповторим сам по себе си. Мисли за конкретния си живот.”9

След физическата смърт шичун се връща към Уакан Танка, тун отива в Небето, където са всички дадености и сили, или се “вселява“ в свещени предмети и талисмани, ни отлита при Тате (Вятъра), от когото е част, а нагхи  известно време остава да броди около мястото, където е живял починалият (или където го е застигнала смъртта). В този период сянката е опасна за живите, защото тя скърби поради раздялата със своите близки и може да се опита да вземе още някого със себе си. Не по-малко опасна е също разгневената или оскърбена сянка. Съществува и риск поради силна мъка, уплаха или объркване сянката на наскоро починалия да “заседне между световете” – това се смята за много лошо. Затова след смъртта на даден човек – особено, ако е дете – близките му провеждат специална, продължаваща цяла година церемония, наречена Уанагхи юхапи (“Пазене на душата”). Тя е една от Седемте свещени церемонии, за които лакота твърдят, че са им разкрити от Пте Сануин, Бялата Бизонова Жена, основната сиукска културна героиня и светица. “Пазенето на душата” цели сянката на починалия да бъде задържана още една година в близост до обичащите го негови близки и роднини. В този период от време към нея се отнасят не само с особено внимание и уважение, но и като към жив човек. Така сянката има време да преодолее мъката и шока от смъртта, да се успокои и – не на последно място – да се подготви по-добре за Отвъдното, бидейки насърчавана от любимите си хора.10

Сиуксите вярват, че поведението на живите може да въздейства на напусналите земния живот. Твърде тежкото и продължително скърбене по мъртвия също може да вкара душата му в тежки ситуации.

“След като убиха майка ми, на баба дълго време й беше тежко. Помня, че един ден влязох в къщата, а тя плачеше.

– Какво става, бабо?

– Седях тук и шиех. Мислех за майка ти и ми беше мъчно… По едно време вдигнах поглед – тя стоеше пред мен и ме гледаше. Каза ми: “Мамо, защо плачеш така? Аз съм толкова щастлива, а ти ме караш да се чувствам зле! Искам и ти да си щастлива – не ми причинявай болка. Искам да бъдеш щастлива – не плачи за мен!”

Почувствах се много по-добре, внуче. Сега наистина съм добре. Повече няма да плача за майка ти – рече баба.”11

След една година сянката бива церемониално освободена и потегля на юг, по Уанагхи Тачанку, Пътя на духовете. Касае се за Млечния път – сиянието му е отражение от лагерните огньове на духовете. В края на този път има дълбока пропаст, над която е прехвърлено като мост повалено дърво. Този своеобразен мост е охраняван от старица – полу-жена, полу-бухал – която преценява дали да пусне сянката по-нататък. Жената-бухал разглежда внимателно ръцете на новопристигналата нагхи – ако открие по тях знаци, че тя “принадлежи към човешкия род” (т.е. – че приживе е спазвала отредените от Създателя за хората правила), сянката бива допусната в Отвъдното. Ако това не стане, старицата хвърля нагхи в пропастта, откъдето тя пряко се завръща в света на живите като призрак (уанагхи). Там сянката броди, търсейки контакт с хората, но това рядко се случва, защото живите се боят от призраците и ги отбягват. Казват, че ако види внезапно призрак, човек може да получи удар и от това да умре или да се парализира. Понякога призраците се явяват като неясни, полупрозрачни фигури, друг път – като движещи се скелети, но най-често приличат на живи хора. В по-редки случаи приемат образите на птици (особено на бухали и сови) и на животни. Уанагхи също са свещени същества и могат да помагат на хората.12

Мнозина сиукси възприемат “оглеждането на ръцете” на сянката от Жената-бухал като търсене на реални знаци – най-често конкретни татуировки – поради което е широко разпространено мнението, че човек трябва да татуира върху китките на ръцете си тези знаци още приживе.13

Ако премине през пропастта, сянката предприема едно още по-дълго пътуване – никой не знае колко дълго, защото то се извършва в полето на Отвъдното, където времето е различно от земното. Накрая тя стига пред огромна, много красива шатра (типи). Вътре седи старец – това е Уакан Танка, Създателят – който пита: “Как мина пътуването?”, имайки предвид живота. Ако сянката роптае  и се оплаква от живота си, Създателят я връща на земята, за да продължи да се учи.14 Ако отговорът е добър, тя остава завинаги в Света на духовете (Уанагхията макоче), откъдето в даден момент ще потегли и новият потенциал за проявление в земния свят. Свещеният кръг на живота се е завъртял още веднъж…

Днес е трудно да се каже дали в някои от лакотските разбирания за душата не са се промъкнали и известни християнски влияния, ала – ако погледнем в дълбочина – пред нас се разкрива една със сигурност старинна и самобитна концепция, утвърждаваща не само безсмъртието на душата и духовното родство между всички същества, но и наличието на една висша справедливост, ярко отразяваща се в законите, по които са изградени и съществуват и този, и онзи свят.


БЕЛЕЖКИ:

1 Лакотският духовен водач Матю Кинг в интервю пред журналиста от “Нейшънъл джиографик” Харви Ардън – 1983 г.

2 Powers, William K. – “Lakota Tradition”; Norman: University of Oklahoma Press, 1986

3 Кошев, Теодор – “Концепцията за живота и смъртта и погребалните обичаи на западните сиукси” в сборника “Америка и Европа – интеграция и диференциация на културите”; В. Търново: т. I, Пан-ВТ, 1997

4 St Pierre, Mark & Tilda Long Soldier – “Walking in a Sacred Manner”; New York: Simon & Shuster, 1995

5 Пак там…

 6 Лакотският традиционалист Дейвид Малкият Елен – лична кореспонденция, 2001

7 Кошев, Теодор – “Концепцията за живота и смъртта и погребалните обичаи на западните сиукси” в сборника “Америка и Европа – интеграция и диференциация на културите”; В. Търново: т. I, Пан-ВТ, 1997

8 St Pierre, Mark & Tilda Long Soldier – “Walking in a Sacred Manner”; New York: Simon & Shuster, 1995

9 Лакотският традиционалист Рик Двете Кучета в разговор с автора – август 1995, резервата Пайн Ридж, Южна Дакота, САЩ

10 Brown, Joseph E. – “The Sacred Pipe”; Norman: University of Oklahoma Press, 1953

11 St Pierre, Mark & Tilda Long Soldier – “Walking in a Sacred Manner”; New York: Simon & Shuster, 1995

12 Кошев, Теодор – “Концепцията за живота и смъртта и погребалните обичаи на западните сиукси” в сборника “Америка и Европа – интеграция и диференциация на културите”; В. Търново: т. I, Пан-ВТ, 1997

13 Куцият Елен, Джон Файър и Ричард Ердош – “Куцият Елен – търсач на видения”; “Шамбала”: София, 1998

14 St Pierre, Mark & Tilda Long Soldier – “Walking in a Sacred Manner”; New York: Simon & Shuster, 1995

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)