Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

Да застанеш в центъра на света

Изграждане и функциониране на  ритуалното пространство в религиозните представи и практики на индианците от Великите северноамерикански равнини

Любомир Кюмюрджиев

Последователите на повечето религии по света строят храмове като центрове на своята вяра. За индианците от Великите равнини на Северна Америка ролята на храм играе самата Природа. Скалите, хълмовете, закътаните поляни и вековните дървета от векове са били – и досега са – места за поклонение, молитви и принасяне на дарове към силите на вселената.

Според прерийните индианци цялото мироздание е свещено. Това обаче не означава, че представата за изграждане и функциониране на обособено ритуално пространство е чужда за тях. Напротив – ритуалното пространство е от първостепенна важност, тъй като изпълнява ролята на своеобразна координатна система, с чиято помощ коренните американци се ориентират в един свят на неизброими духове и сили. Ако се изразим с помощта на традиционната индианска терминология – то дава възможност на човека “да застане в центъра на света”.

В разбиранията на племената от Великите равнини сакралното пространство има много измерения. Свещени могат да бъдат определени природни дадености – най-често планини, скали, хълмове, плата, пещери, езера. Типичен пример са Черните хълмове – планински масив, издигащ се на териториите на днешните американски щати Южна Дакота и Уайоминг, където поколения представители на лакота, шайените и на други племена са ходели да общуват с духовете, да търсят видения и да се сдобиват с магическа сила. Индианците лакота (или сиу) наричат Черните хълмове “Сърцето на всичко съществуващо”. Там някогашните сиукси се събирали, за да посрещат зимното слънцестоене, отброяващо края на старата и началото на новата година. Жените шиели и украсявали нови дрехи, а мъжете изработвали свещени предмети за предстоящите през настъпващата година церемонии. В релефа на свещените планини лакота и до днес виждат отгласи от митовете за сътворението – дадени върхове и възвишения се свързват с появата на Плуващите и Пълзящите, на Летящите и Четирикраките, на Двукраките. Може да се каже, че за сиуксите Черните хълмове обединяват в сакрален план всички земни обитатели, визуализирайки древната човешка представа за свещена “ос” на света. По сходни причини шайените почитат малката планина Беър Бют, чернокраките – планинския масив Чийф Маунтин, кайова – огромната причудлива скала, наричана Дяволската кула; примерите са твърде много, за да бъдат изброени в този текст.

Друго измерение на свещеното пространство е заложено в провеждането на  груповите и индивидуални ритуали на прерийните племена. Тук се наблюдава отделяне на площта, върху която ще се състои церемонията, от останалото пространство посредством сакрални (най-вече защитни) “огради”. Тези “огради” се състоят главно от ритуални обозначения на посоките и действащите в тях сили, около които се опъва дълга връв с навързани по нея малки торбички с жертвен тютюн. Някои изследователи определят това отделяне като нагледно разграничаване на свещено от профанно, но подобен възглед не е характерен за традиционното индианско мислене. По-скоро се касае за предпазване от въздействието на недоброжелателните към човека сили, които също са свещени и имат своето присъствие в живота; същевременно се изгражда споменатата по-горе “координатна система”, отбелязва се ритуалният “център на света”.

Един от най-разпространените сред северноамериканските коренни народи ритуали е този на пречистващата колиба на изпотяването (или парната церемония). Той може да бъде разгледан не само като конкретна илюстрация на цялостната индианска духовна система, но и като типичен пример за изграждане на свещено пространство. Касае се за церемония на обновление и възраждане, където четирите универсални елемента – земя, огън, въздух и вода – помагат на човек да се пречисти физически и духовно. Самата колиба за церемонията символизира центъра, ядрото на вселената. Колибата има форма на полукълбо, но се смята, че това е видимата част от вселенското ядро; едно друго, невидимо полукълбо се проектира мислено отдолу, “слепено” към материалното – така се получава сфера. Именно в тази сфера – осъзнавана и като утробата на Майката Земя – влизат, за да се пречистят и “родят отново” участниците в парната церемония. Изграденият от върбови пръти скелет на колибата изобразява всичко растящо по Земята. Покривалата – в миналото бизонови кожи – репрезентират животните, които също помагат на човешките същества да се преродят по свещен начин. Върху покривалата на колибата се намотава връв с навързани към нея жертвени торбички тютюн – всеки от участващите в ритуала е направил поне по четири такива торбички, произнасяйки в това време молитви. В церемонията присъстват и “дядовците” камъни, които – силно нагрети на огън – се внасят в колибата. В средата на пода и е изкопана малка яма, в която те се поставят – тя представлява “пъпа” на вселената, “гнездото” на Великия Дух. Водата, която се излива върху камъните, е символ на живителната влага, а изпълващата помещението гореща пара – на свещения дъх на живота. От издигнатия пред колибата олтар до ямата в средата на пода й води очертан с насип от пръст “път” – по него силата идва при пречистващите се в парната церемония. “Пътят” не бива да се прескача – това се смята за неуважителен жест и би могло да възпрепятства идването на силата. По същия “път” при участниците в церемонията пристига и лулата; през повечето време тя е положена върху олтара. Ритуалът се провежда на четири етапа (посветени на кардиналните посоки), по време на които се пеят специални песни, произнасят се молитви, водят се откровени, задълбочени разговори, пуши се лула. Когато накрая участниците в церемонията напуснат колибата, те излизат преродени от утробата на Майката Земя. Това преминаване от плътния мрак на ритуалната колиба към дневната светлина символизира и освобождаването на човека от невежеството и егоизма. След обновяването на своята същност, той встъпва в света просветлен и сакрално “центриран”.

Сред индианците от Великите равнини постенето в самота с цел постигане на видение се предприема по различни поводи – като част от възрастовите инициации, като опит за излизане от криза, като подготовка преди рисковано или особено важно начинание и т. н. При всички случаи то цели призоваване на свръхестествен помощник и сдобиване със силата, която той дарява. Този ритуал също изисква обособено и специално аранжирано сакрално пространство, което да осигури закрила на постещия и да подпомогне сдобиването му с видение. Първо се избира място, където да се осъществи самото постене – обикновено това е някой изолиран хълм. Там се изкопава плитък трап, достатъчно голям, за да може търсещият видение да легне спокойно в него. Дъното на трапа се постила с дебел слой пелин. Ориентацията е такава, че при лягане по гръб главата на постещия да е се на север, а краката му – на юг. Влизането в ритуалния трап се извършва от южната страна (влиза само дошлият да търси видение). В четирите ъгъла на един малко по-голям от трапа мислен правоъгълник предварително са забити четири колчета, към всяко от които е привързан малък флаг в цвета на съответната посока – в горния ляв край флагът е черен за Запада, в горния десен – червен за Севера, в долния десен – жълт за Изтока и в долния ляв – бял за Юга (посоките са дадени спрямо погледа на човек, застанал с лице към трапа от южната му страна). Между колчета с черен и червен флаг над главата на постещия са забити още три в една линия, средното от които е по-високо от другите две. Долната му половина е боядисана в черно, а горната – в червено; така колчето репрезентира денонощието. На него се окачват предварително приготвени за целта парче червен плат, кръгла мида и орлово перо. Те символизират трите нива на света – водното (мидата), земното (парчето плат; в по-стари времена – ивица боядисана в червено бизонова кожа) и небесното (орловото перо). От лявата страна на високото червено-черно колче е забито по-ниско, синьо на цвят, а от дясната – зелено. Те репрезентират небето и земята.

Когато търсещият видение влезе в ритуалния трап, неговият наставник го “затваря”. Това той прави посредством дългата връв, към която са привързани малки торбички, пълни с жертвен тютюн. (Според традициите на лакота броят на торбичките с тютюн трябва да е 405 – толкова са духовете-покровители, които биха могли да се явят на търсещия видение.) Наставникът завързва единия й край за  колчето с белия флаг (или “южното” колче) и развива връвта по посока към това с черния флаг (“западното”); омотава я веднъж и около него и продължава към “небесното” колче със син флаг… и т. н., докато не увие цялата връв около колчетата. Обикновено връвта с тютюневите вързопчета се намотава няколко пъти. Когато достигне до края й, наставникът го показва на постещия, след което завързва връвта за най-близкото (все едно кое е то) колче. Дошлият за видение е вече “затворен”. Желателно е по време на поста си той да излиза възможно най-рядко от защитената територия на сакралното пространство, рамкирана от връвта с жертвените торбички и специално обозначените колчета. Понеже това все пак се налага – особено при по-дълъг пост – търсещият видение трябва да отвърже края на навитата около колчетата връв и внимателно да я развие (обратно на часовниковата стрелка) до другия й край, завързан за “южното” колче. След това той излиза от сакралното пространство – задължително от южната страна – а при повторно влизане (пак от юг) отново намотава около колчетата връвта с вързопчетата по същия начин, по който го е направил първоначално наставникът. При търсенето на видение се извършват още множество предписани от традицията действия, спазват се ритуални забрани и т. н., ала обособяването на свещено пространство със сигурност е един от най-важните компоненти на церемонията. Същото може да се каже и за провеждането на големите церемониални комплекси, в чието осъществяване се включват – почти без изключение – всички представители на общността.

Танцът на Слънцето е най-значимата годишна церемония на племената от Великите равнини. Тя има за цел да обезпечи обновлението не само на отделния участник, но и на целия народ, на всички живи същества, на света. По време на лятното слънцестоене танцьорите на Слънцето с упование танцуват от изгрев до залез без храна и вода, с очи, вперени в дневното светило. На четвъртия ден онези участници в ритуала, които са имали специален сън или видение, или пък са дошли с особено голяма и настоятелна молба за решаването на някакъв твърде тежък проблем, се подлагат на доброволна саможертва, изразяваща се в пробиване кожата на гърдите или гърба им; в отворите се вкарват малки дървени или костени пръчици. За тези пръчици се прикрепя здрав кожен ремък, чийто друг край се завързва за централния стълб на ритуалното скеле на Танца на Слънцето. Въпреки болката, изтощението и кръвотечението, участникът в церемонията продължава да танцува. През цялото време той се моли, но има право да го прави за всеки друг, ала не и за самия себе си. След няколко часа – понякога чак на залез – танцьорът на Слънцето се освобождава от ремъците с резки движения, разкъсвайки плътта на гърдите или плещите си.

Този ритуален комплекс на обновлението се провежда в границите на сакрално пространство, чиито изграждащи компоненти са натоварени с ярка и детайлна символика. Основна роля сред тях играе централният стълб – предхождащите самия Танц на Слънцето ритуали, свързани с намирането, отсичането, пренасянето и “посаждането” на стълба (почти винаги – тополово дърво) имат огромно значение за цялостната церемония. Известни са случаи, в които Танцът е отменян, поради неспазване на ритуалните правила, касаещи централния стълб. Подобна отмяна се счита за голямо нещастие, защото провалянето на тази важна годишна церемония поставя на сериозен риск благоденствието на общността.

В кръг около централния стълб в земята се побиват дванадесет малко по-ниски кола – всеки от тях на около петнадесет метра разстояние от него. Те завършват с чатали, в които се втъкват дълги, тънки тополови стволове – другите краища на тези стволове се прикрепят към централния стълб. Върховете на дванадесетте кола също биват свързани помежду им с хоризонтално поставени тънки стволове. Отгоре и отстрани на така изграденото скеле се натрупват наръчи клонки от топола с листата.

Вече завършено, ритуалното скеле (или Шатрата на Слънцето) представлява обширна постройка, частично покрита с тополови клони и шума. Те хвърлят сянка, а това е много важно за танцьорите, които прекарват по-голямата част от времето в границите на свещения полукръг в дъното на Шатрата на Слънцето. Това е тяхното специално място. Танцьорите имат и свои индивидуални навеси покрай стените, където да могат да си почиват, да се боядисват и донагласяват.

Горното описание отговаря на начина, по който изграждат своите Шатри на Слънцето шошоните, кроу, чернокраките и още няколко племена. При лакота конструкцията, в която се провежда Танцът на Слънцето, е по-опростена, макар и да се смята, че в стари времена тя е била подобна на тези, които изграждат за своите Танци на Слънцето другите цитирани племена. При шайените този процес може да се проследи исторически. До началото на XX в. техните ритуални скелета за Танца на Слънцето са били почти идентични на Слънчевите Шатри, издигани от далечните им роднини – чернокраките, но в наши дни сакралните им конструкции за годишната обновителна церемония са от по-опростен тип, явно заимстван от лакота. Предполага се, че това е следствие от загубата на част от традициите, свързани със значенията на някои компоненти на сакралното пространство.

Индианците изрично подчертават, че ритуалното скеле на Танца на Слънцето е свещено, защото е символ на света. Хората, които влизат в очертанията му, събуват мокасините или обувките си. Когато Танцът на Слънцето приключи, скелето се оставя да изгние и да се разпадне от само себе си – никаква човешка намеса не бива да го руши, във всеки случай не и централния му стълб. Тук и там в равнините все още се издигат такива стари стълбове – паметници на някогашни Танци на Слънцето. Това, че централният стълб е най-свещената част на Шатрата на Слънцето, личи и от ритуалите, които се извършват около него. Той е смятан за канал за комуникация между хората и Създателя, средство, по което човешките молитви се издигат нагоре, а и самият стълб е източник на божествена сила. Индианците шошони твърдят, че стълбът дори представлява самия Създател, като същевременно символизира и Млечния път, по който душите пътуват към отвъдното. Раздвоеният му връх изобразява двете разклонения на Млечния път. Несъмнено централният стълб е култова реплика на Световното дърво. Той има същата функция и в Танците на Слънцето на останалите племена от Великите равнини.

Това тълкование е подкрепено от присъствието на препарирана бизонова глава (или бизонов череп) и препариран орел (или символично изградено орлово гнездо) върху стълба на Танца на Слънцето при шошоните, кроу и някои други племена. Главата на бизона репрезентира дивеча и сама по себе си представя най-важния обект на лов измежду всички животни – вожда на Четирикраките. Орелът, закрепен в раздвоения връх на централния стълб, е водачът на всички птици; той символизира и съкровената връзка със самия Създател. Наред с това обаче бизонът и орелът символизират и двете нива на вселената – земя и небе. Световното дърво пресича и двете.

В по-нови времена се е появило и християнско тълкование на този символизъм, според което централният стълб представлява Христос, окръжаващите го дванадесет кола са неговите апостоли, бизоновата глава символизира Стария завет, а орелът – Новия. Тази интерпретация вероятно е задоволявала мисионерите и агентите на резерватите, но е лишена от по-дълбоко значение. Тя не разкрива нищо от богатия традиционен космически символизъм, в който Шатрата на Слънцето с всички нейни детайли се явява умалено копие на света.

Аранжирането на сакрално пространство е от изключителна важност за лечителските ритуали, практикувани сред прерийните индианци. Целите и тук са генерално същите – изграждане на свещен център, осигуряване на оптимална връзка с духовете-покровители и предпазване от въздействието на недоброжелателни сили. В тези церемонии обаче индивидуалната “медицина” (свещена сила) на дадения лечител играе решаваща роля и определя конкретните характеристики на ритуалното пространство, в което той действа. В зависимост от особеностите на духовете, с които са във връзка, както и според виденията, дадени им от тях, индианските лечители ползват различни песни, церемониални предмети и т. н. Все пак съществуват и редица характеристики, които са общи за тези ритуали – на първо място такъв се явява олтарът. По-долу е разгледана обичайната структура на сакралното пространство в лечителските церемонии на лакота – такива, каквито те са провеждани през по-голямата част от последните сто години.

Олтарът обичайно включва свещена “ограда”, направена от десетки торбички с тютюн. Както бе споменато, те се приготвят от малки парчета плат, в които се поставя щипка тютюн, предложена преди това на Шестте посоки (четирите кардинални плюс Бащата Небе и Майката Земя), като едновременно се изрича молитва за успешна церемония. Торбичките се навръзват на дълга тънка връв и после се поставят така, че да оформят свещена “ограда” около олтарното пространство. Направата на тютюневите вързопчета изисква часове съзерцателна молитва. Цветовете на парчетата вълнен или памучен плат за тютюневи връзки са винаги едни и същи: черен, жълт, червен и бял. Кой цвят ще представя дадена посока е въпрос на индивидуална интерпретация, но ако присъства синьо, то винаги символизира небесния елемент, а зеленото – Майката Земя, билките и лечението.

Олтарът може да бъде направен по най-различни начини, но – тъй като лечителските церемонии се провеждат предимно в помещение – най-често ъглите му се маркират с тенекиени кутии, пълни с пръст. В тази пръст се забиват тънки дървени пръчки, дълги две или три стъпки. На всяка пръчка се окачва цветен флаг, обозначаващ една от посоките. Връвта с тютюневите торбички минава покрай тези кутии, които оформят ъглите на свещеното заграждение. Ако церемонията се провежда на открито, пръчките с флаговете се забиват направо в земята.

Преди да се изгради олтарът, цялото помещение се почиства и се изнасят всички мебели. Въздухът се пречиства с дим от пелин, кедър или “сладка трева”. Ако се касае за церемония юуипи, лоуанпи или някой друг нощен ритуал, прозорците на стаята плътно се покриват със завеси и одеала, така че в помещението да не влиза никаква външна светлина. Покриват се и всички огледала в стаята, както и другите отразяващи светлината повърхности. От участниците също се изисква да свалят от себе си часовници, очила, пръстени и всякакви други блестящи предмети. Смята се, че духовете се дразнят от отразената светлина и могат да откажат да дойдат или да останат и да помогнат в церемонията. Съществува и тълкование, според което отразяващите светлината предмети са преди всичко дошлите от белия човек и именно това дразни древните индиански духове. Ето защо такива предмети нямат място в сакралното пространство на ритуала.

Когато помещението за церемонията бъде приготвено според изискванията, свещеният човек сяда с лице на изток, обърнат към центъра на своя олтар. (Някои лечители сядат с лице на запад – според инструкциите, които са получили във виденията и сънищата си.) Пациентът или този, който е помолил церемонията да бъде проведена и е спонсорирал това, сяда срещу лечителя, с гръб към стената. Останалите се настаняват покрай стените, ограждайки плътно цялата стая. Обичайно централната част на олтара се състои от малък кръг с диаметър около една стъпка, оформен от пръст (или пясък) и обиколен от по-малка “ограда” от тютюневи вързопчета. Около олтара на свещения човек могат да бъдат подредени в кръг и други атрибути: пера, миди, еленови опашки и конска грива, символи на четирите посоки и т. н., представящи неговите лични видения. Понякога тези свещени предмети се закачват на пръчка, изправена пред лечителя. Тя също се забожда в кутия с пръст. Често свещеният човек използва още две пръчки, на които се окачват цветовете на небето и на земята. Детайлите на церемонията могат да варират според вида помощ, която е необходима, и според изискванията на духа или духовете, които ще бъдат призовани. При всички положения церемониалните действия включват определени свещени песни и молитви с лула. Вярващите, които молят за застъпничество или благодарят за оказана в миналото помощ, също могат да донесат и да предложат напълнени лули – те се поставят на “легло” от пелин, където почиват върху парче червен вълнен плат.

По един дълбоко символичен начин церемониалната лула също е свързана с изграждането на свещеното пространство. Лулата заема особено важно място в обредния живот на всички прерийни индианци (както и на много други северноамерикански племена), именно защото маркира сакралния център, около, в и посредством който се провеждат ритуалните действия. Лулата се явява “преносим олтар” и източник на благодат. Тя е и умален модел на света. Нейната каменна “глава” е символ на Земята и женското начало. Дървеният й мундщук представлява всички растения и мъжкото начало. Украсата на лулата също е символична: бизонова козина репрезентира всички четирикраки, орлови пера – всички птици, а четири ленти в различни цветове обозначават световните посоки. Към лулата винаги е добавена малка дървена пръчка, с която се притиска и леко се разравя горящия тютюн; с нейна помощ тютюнът не загасва, но тази пръчка е и “жезъл на волята”, който показва, че молещият се с лулата ще вложи цялата си човешка воля в изпълнението на молбата си към духовете, а няма да стои безучастно, чакайки само те да му помогнат. Пушенето на тютюна е дар към Великия Дух и другите сили, то е връзка с тях (тютюнът израства от земята, минава през човека – през неговата лула – и под формата на дим отива към небето); същевременно пушенето представлява обмяна на свещения дъх на живота между участниците в ритуала. В тези измерения на ритуалното пушене отново могат да се видят координатите на сакралното пространство: свещеният вертикал (земя – човек – небе) и свещеният хоризонтал (кръгът на пушещите лулата). Известният духовен водач на сиуксите-оглала Черният Елен е казал: “…И защото символизира всичко това и дори повече, отколкото който и да е човек може да разбере, лулата е свещена”. Американският етнолог Джоузеф Е. Браун, един от най-големите специалисти по духовната култура на северноамериканските индианци за всички времена, смята, че “…ако се постигне пълния смисъл на лулата и ценностите, заложени в нея и в съпътстващите я ритуали, то може да се твърди, че религията на прерийните индианци е разбрана в цялата й пълнота”. Може да се добави, че това напълно важи и за измеренията на ритуалното пространство в индианските религиозни представи и практики.

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)