Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

"Готов съм да се бия"

Двете Луни

В началото на 1876 г. част от северните шайени, убедени в огромното военно превъзходство на белите, решили да да прекратят въоръжената съпротива и да се върнат в резервата си. През март същата година един от клановете, където вожд бил Двете Луни, се установил на лагер край р. Паудър в Монтана. Една сутрин, в разгара на започващата снежна виелица, лагерът бил нападнат от три ескадрона на американската кавалерия. Шайените се биели храбро и принудили "сините войници" да отстъпят, но в схватката били унищожени повечето от техните типита и хранителни припаси. Двете Луни и хората му намерили приют при вожда на сиуксите Лудия Кон и се прписъединили към големия индиански бивак, разположен в Южна Монтана. Отстъпчивият и миролюбив до този момент вожд Двете Луни станал заклет враг на американците.
Скоро шайените получили възможност за реванш. На 25 юни 1876 г. ген. Джордж Амстронг Къстър, начело на своята Седма кавалерия, нападнал индианския лагер при р. Литъл Бигхорн. В ожесточената битка силите на Къстър били разгромени, а той самият намерил смъртта си на бойното поле. Това знаменито сражение, превърнало се в една от американските легенди, е послужило за сюжет на десетки литературни произведения и кинофилми.
През 1898 г. известният американски писател Хемлин Гарлънд започва да събира материали за своята "Книга за американските индианци". Той разговарял с Двете Луни за старите времена и пограничните войни, а по-късно публикувал разказа на вожда под заглавие: Two Moons, "I am ready to fight", в списанието "McClure's Magazine", № 11, 1898.

През тази пролет (1876 г.)* аз лагерувах с петдесетина семейства от моите шайени край р. Паудър, близо до мястото на сегашния форт МакКензи. Една сутрин моят лагер бе нападнат от войниците… Изненадани от внезапната атака, ние се разпръснахме, изоставяйки типитата си. Войниците отвлякоха всичките ни коне. През нощта белите спяха и бяха оставили конете да пасат наблизо. Ние се промъкнахме, взехме си ги обратно и се оттеглихме.
Пътувахме дълго и един ден стигнахме до голям сиукски лагер при Шаркоул Бют. Ние разпънахме типитата си редом със сиуксите и прекарвахме добре времето си; там имаше много трева, дивеч и хубава вода. Главен вожд в лагера бе Лудият Кон. Лагерът на Седящия Бик бе разположен по-надолу, на р. Литъл Мисури.
Лудият Кон ми каза: "Радвам се, че дойде. Ние отново ще се бием с белите хора".
В лагера вече имаше множество ранени мъже, жени и деца.
Аз отговорих на Лудия Кон: "Добре, готов съм да се бия. Аз вече се сражавах. Мои хора бяха убити, откраднаха ми коне. Съгласен съм да воювам".
Тогава вярвах, че Великите Духове, създавайки сиуксите, са им повелили да живеят на едно място, а на белите хора и на шайените - на друго и очакват те да се сражават помежду си. Аз мислех, че Великите Духове обичат да гледат битки, за тях това е нещо като игра. Така мислех аз тогава за войната.
През май, когато тревата стна висока, а конете се охраниха, ние вдигнахме лагера и поехме към устието на р. Тонг. Седящият Бик, Лудия Кон и всички други стигнаха до Роузбъд. Там имахме тежко сражение с ген. Крук и го разбихме**. От войниците бяха убити много, а индианци - малцина. Беше велика битка, много дим и прах.
От там ние пресякохме водораздела и установихме лагера си в долината на р. Литъл Бигхорн. Всички си мислеха: "Е, най-после се отдалечихме от земите на белите хора. Те ще си живеят там, а ние - тук". След няколко дни, една сутрин, когато бях в лагера си, разположен северно от лагера на Седящия Бик, пристигна на кон сиукски вестоносец и съобщи: "Нека всеки се боядисва, приготвя храна и се подготвя за голям танц".
Шайените започнаха да приготвят угощение, да режат тютюн. Всички се готвеха да танцуват цял ден. Толкова се радвахме, че се намираме далеч от белите хора!
Отидох на реката да напоя конете си, измих ги със студена вода, след това влязох да поплувам. Върнах се пеша в лагера. Приближавайки до жилището си, погледнах към лагера на Седящия Бик. И видях огромен облак прах. Той приличаше на торнадо. След малко в лагера влетя на кон един сиукс, който викаше: "Войниците идат! Много бели войници!"
Втурнах се в типито си и извиках на зет си: "Тичай при конете! Идват белите. Всички хващайте конете!"
Далече по долината се разнасяше боен вик: "Хей-ей-хей-ей!" Чувах звука на изстрелите ето така (той силно плясна няколко пъти с длани). Не виждах никого от нашите. Всички ловяха конете и ги оседлаваха. Когато хванах коня си, сиукският воин пристигна отново и каза: "Приближават много войници". След това се обърна към жените: "Бягайте оттук, боят ще бъде тежък!"
Аз казах: "Добре, аз съм готов". Метнах се на коня си. Виках на бягащите покрай мен хора: "Аз съм Двете Луни, вашият вожд, не бягайте! Останете тук и се сражавайте. Трябва да се биете с белите войници. Аз ще остана, дори да ме убият!"
Препуснах с най-голямата възможна бързина в лагера на Седящия Бик. Там видях как белите войници се сражават, построени в редица (частта на майор Маркъс А. Рено).
Индианците бяха изпълнили долината. Те започнаха да се вклиняват в редовете на войниците и всичко се размеси - войници, сиуски, пак войници, и всички стреляха. Аз видях как войниците взеха да отстъпват и да се хвърлят в реката като стадо бягащи бизони. Нямаха време да търсят брод. Сиуксите ги гониха до върха на хълма, където насреща им идеха войници с каруци. След това се появиха вестоносци, които викаха, че още повече бели войници приближават, за да избият жените в лагера и тогава сиуксите се върнаха назад. Там се сражаваше вождът Гал, а също и Лудия Кон.
След това аз отидох в своя лагер и спрях жените, които смъкваха и скатаваха типитата. Седейки на коня си, аз видях, че над върха на хълма се появяват знамена, те се движеха на изток ето така (Двете Луни вдигна върховете на пръстите си). Веднага след това се появиха войниците, всички на коне, ето така (той постави пръстите си един зад друг, за да покаже, че войските на Къстър се движели в колона по четирима). Те бяха разделени на три части (ескадрони) с малко разстояние помежду им. След това прозвуча тръба, всички слязоха от конете и няколко войници ги отведоха зад хълма.
Тогава към гребена на възвишението, препускайки с цялата бързина, на която бяха способни конете им, отвсякъде се устремиха сиукси. Шайените се движеха отляво. Започна честа стрелба. Бах-ба-бах - много бързо! Едни от войниците стреляха от коляно, другите - изправени. Пред всички стояха офицерите. Стелеше се гъст дим, все едно че голям облак се беше спуснал над земята. Ние препускахме в кръг около врага - както във водовъртеж водата се носи около камък. Ние стреляхме, носехме се по-нататък, пак стреляхме. Войниците падаха, а върху тях се строполяваха улучените коне. Един човек яздеше покрай войнишката редица напред-назад и викаше през цялото време. Той имаше кестеняв кон с бяла муцуна и бели предни крака. Не знам кой бе той. Беше обаче смел мъж.
Индианците все кръжаха и кръжаха и войниците успяха да улучат малцина. А бели падаха много. Конете им също бяха изпозастреляни. Оцеляха само пет от тях. Някои от войниците изскачаха от строя и се втурваха към реката, но падаха, преди да дотичат до нея. Накрая на хълма останаха петима ездачи и стотина пеши. Тръбачат без прекъсване свиреше сигнали. Той също беше много храбър. След това вождът им бе убит. Аз бях чул, че това е Дългокосият (Къстър). Не знам. А после петима офицери и около 40 войници тръгнаха към реката. Най-отпред бе ездачът с кестенявия кон, който викаше през цялото време (очевидно това е бил някой от скаутите). Беше облечен в дреха от еленова кожа, имаше дълга черна коса и мустаци. Той се сражаваше яростно с голям нож в ръка. Всички бяха покрити с бял прах. Не мога да кажа дали това бяха офицери или не. Един от белите дотича почти до реката, след това отново се изкачи на хълма. Помислих, че ще успее да се измъкне, но един сиукс стреля и го улучи в главата. Този бял човек беше последният. На ръката си имаше нашивка (на сержант).
Когато всички войници бяха убити, телата бяха съблечени. След това не можеше да се познае кой от тях беше офицер. Мъртвите бяха оставени кой където бе паднал***. През тази нощ ние не танцувахме. Ние скърбяхме.
На другия ден четирима сиукски вождове, двама шайени и аз, Двете Луни, се изкачихме на хълма да преброим убитите. Един от нас носеше сноп клечки. Стигайки до някой мъртвец, ние вземахме една от тях и я давахме на друг човек; така преброихме убитите. Белите се оказаха 388. Бяха убити и 39 сиукси, седем шайени, а повече от стотина бяха ранени.
Мушкахме с ножове някои от белите войници, за да се убедим, че са мъртви… Болшинството оставихме да лежат там. Приближихме се до човека с големите мустаци. Той лежеше в подножието на хълма, близо до реката (Къстър е бил убит по-нагоре, близо до гребена на хълма). Индианците не бяха свалили от него дрехата от еленова кожа. Един сиукс каза: "Това е голям вожд. Това е Дългокосият". Не знам. Никога не го бях виждал. Човекът на коня с бялата муцуна беше най-храбър.
В края на деня, когато слънцето вече бе слязло ниско, от Литъл Бигхорн долетяха на покрити с пяна коне няколко наши млади воини. С голяма лодка (параход) се приближавали много бели войници, и поглеждайки натам, ние видяхме издигащия се пушек. Аз събрах своите хора и ние побързахме да се придвижим нагоре по Литъл Бигхорн, в долината Ротън-грас. Нашият лагер стоя там три дни, а после поехме по стария път на изток. Седящият Бик се върна на Роузбъд и се отправи още по-надолу към р. Йелоустон, по пътя на север. Повече не го видях.

Превод: Митьо Лисицов


* - Бележките в скоби са на американския издател (бел. ред.)

** - Битката при Роузбъд е на 17 юни 1876 г., осем дни преди разгрома на Къстър при Литъл Бигхорн (бел. ред.)

*** - Очевидно става въпрос за убитите индианци (бел. ред.)

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)