Ирокезкото военно дело
Значението на войната при ирокезите
Много европейци се възхищавали на ирокезите. Но виждали един необясним парадокс. Те били верни приятели, изключително гостоприемни и чистосърдечни хора с красиви ритуали и легенди, както и език, пропит с поезия. В същото време на бойното поле тези хора се превръщали в най-страховитите и безмилостни зверове.
Ирокезите нямали култ към войната подобно на югоизточните народи. Обичали да воюват тъй като това било основното задължение на мъжа. Воюването развивало уменията и духа на младите. Превръщало ги в зрели хора, познаващи по-добре себе си. Да бъдеш истински воин означавало да проявяваш смелост, ловкост, бързина, воля, остроумие във всеки миг от сражението. Личните умения определяли важността на човек и затова има случаи, в които подобно на колекционер на пощенски марки някой млад воин се отправял сам на далечни походи само и само да се добере до някой ценен скалп.
Силните страни на ирокезите
Ирокезите безспорно се славели като храбри и корави воини, но не в това се кореняло надмощието им над другите племена. Донякъде тяхната мощ била подсилена от европейците. Още от самото начало ирокезите влезли в добри търговски отношения с холандците и разбрали, че единствения шанс да оцелеят при новите обстоятелства бил да притежават, колкото е възможно повече пушки. С мускетите в наличност те можели да се конкурират с белия човек, а не да му бъдат подвластни. Търговията с холандците нарушила равновесието и везните натежали в полза на народа на дългия дом. От друга страна ирокезите били корав противник поради факта, че поддържали нещо като постоянна армия, тоест при внезапно нападение разполагали със стотици воини (освен в кризисни периоди, след тежки войни и епидемии). Отвъд Мексико малцина народи можели да се похвалят с такава войска.
Ролята на конфедерацията по отношение на войната
След установяване на ирокезката лига ( около 1000 сл.хр.) война се обявявало само след единодушното съгласие на междуплеменния съвет. Този принцип почти сложил край на спонтанните бойни походи, организирани от пламтящите от ентусиазъм и безразсъдство младежи. Всеки народ извън лигата получавал възможност да стане неин пълноправен член и да запази традициите си. При отказ се пристъпвало към следващата стъпка, целяща да запази мира - племето да премине доброволно под лоното на ирокезите. Ако отново последвал отказ, ирокезите просто помитали вражеските селища по-лошо и от най-лютата виелица.
Ирокезите имали практиката да сломяват силата н някое племе и после да го взимат под свое крило като подчинена група, поставена под владението и защитата на лигата. С времето лигата станала толкова могъща, че белите искали разрешение от нея при сключването на споразумение за закупуването на земя от някое друго племе.
Със заздравяването на лигата все повече народи били принуждавани да плащат трибут на ирокезите. Едни от тях били делауерите, които били изтласкани от родните си земи от белите и впоследствие станали второстепенни или подчинени членове на лигата. След присъединяването им ирокезите се възползвали от влиянието си, за да принудят пенсилванското правителство да прекрати продажбите на уиски, които опропастили мнозина славни делауерски вождове.
До 1680 година ирокезите заличили от лицето на земята или превзели и асимилирали всички свои съседи. След това се насочили към по-далечните племена – илинои, катауба, чероки. Чероки били техни отдавнашни врагове. Ироекзите намирали оправдание за ненавистта си към тях в стари истории, които разказват за подлостта и жестокостта на чероките към техни делегати, изпратени с мир. На един ирокезки отряд му били необходими 20 дни, за да стигне до границите на черокските земи. Заради изтощението от прехода отрядът трябвало да бъде малък и се състоял от най-издръжливите воини. Чероки на свой ред не оставали по- назад и си връщали тъпкано за подобни набези. Обичайно било воинът да тръгне сам, да нанесе удар и да се върне, което неминуемо щяло да доведе до ответен удар. Този кървав омагьосан кръг можел да продължи с векове. Въпреки всичко през 1768г. не без посредничеството на британеца Уилям Джонсън между двата горди и непреклонни народа се сключил траен мирен договор.
Вземане на пленници и измъчване
Мъченията били запазена марка за ирокезките народи, а обичаят всявал невиждан страх и неприязън у съседните алгонкински племена, които не познавали такива практики. Ирокезите не само познавали изтезанията, но набирането на военнопленници, които да заместят наскоро починали роднини, била основната цел за воюване. Взимането на пленници било за предпочитане пред убиването или скалпирането, а освен смели воини сред пленените имало жени и деца. С тази практика ирокезите вливали свежа кръв във вените на общността и поддържали добра численост. Трябва да отбележим, че бойните походи винаги протичали по начин, по който да се избегне даването на жертва. Племената ценели изключително много живота и смъртта дори на един внасяла смут и тъга сред съплеменниците му.
Смисъл и значение на ритуала по измъчване
Доккато европейците прибягвали до измъчване на пленниците, за да изтръгнат тайна информация или самопризнание, коренните жители имали съвсем друга представа за измъчването. В залавянето на пленник, неговото предварително измъчване, самият акт на мъчение и поставянето на изпитания дори след изтезанията е заложен дълбок смисъл. Конкретно при ирокезите измъчването било средство на „очистване” на пленника от старата му идентичност и начин на живот, за да бъде интегриран в общността. Тоест това било своеобразно „убиване” на пленника, последвано от неговото възкресяване като нов човек с нова принадлежност. В други случаи измъчването действително целяло да убие пленника, за да му бъде отнета магическата сила или да успокои болните сърца на тъгуващите по загубата на някой свой близък роднина. Тоест нуждата за мъчения при ирокезите била от религиозен характер, а не като форма на публично забавление.
Как протичали изтезанията?
Измъчването започвало още с повеждането на пленниците към лагера. Дразнели ги, ругаели ли и ги спъвали. Наранявали крайниците им и особено пръстите на ръцете им. След като пленниците били откарвани в лагера, трябвало да преминат през едно болезнено изпитание, станало известно като „ирокезката пътека”. Въоръжени с тояги жените на селището се нареждали в две срещуположни редици, така че да образуват пътека между тях. Пленниците трябвало да преминат през пътеката от край до край, докато били халосвани по цялото тяло. Оцелелите били предавани на племенния съвет, а оттам ги връчвали на семействата, загубили свой роднина. Те решавали каква ще бъде съдбата на пленника – да заживее нов живот като заместител на техен роднина или да бъде принесен в жертва. И в двата случая обаче пленникът щял да бъде подложен на мъчения. В повечето случаи същинското измъчване касаело само пленените воини. Децата били директно осиновявани, а жените и старците не преминавали през повече изпитания освен ирокезката пътека.
Мъченията на воините се провеждали от тъгуващите жени или от младежите на селището. Скърбящите жени имали голяма власт в обществото и по тяхна молба воините неведнъж се впускали в битка за отмъщение или набиране на пленници. Освен това те определяли по какъв начин ще се измъчва пленника – дали да му се отреже пръст или да бъде попарен с гореща вода и пр. По всяко време някой старейшина или влиятелна личност можел да прекрати страданията на пленника, като изрече думите „важно е за пленника да види утринните лъчи”. Посрещането на утрото можело да означава две неща – или че старейшината иска пленникът да стане част от обществото или че желае да го представи на слънцето и да го пренесе в жертва.
Странен парадокс
По принцип за един воин нямало по-позорно нещо от това да предадеш народа си. Воинът ставал воин, съзнавайки възможността да бъде пленен и измъчван. Но негов дълг бил да покаже истинската си същност и да се смее пред лицето на смъртта дори при най-суровите мъчения. От негова гледна точка мъченията означавали изпитание на волята и смелостта му. Те му напомняли за това, че животът му зависи от милостта на други, че неговата смърт е само отложена. Много воини предпочитали смъртта пред възможността да живеят чужд живот. Но защо тогава броят на пленниците, които решавали да започнат на чисто бил толкова голям? За много хора това си остава необяснимо.
Всъщност ситуацията, в която се намирал пленника може да се сравни с положението на отправилия се в търсене на видение човек, който в продължение на дни и нощи подлага тялото и духа си на лишения и болка, които го докосват до смъртта. И в двата случая временното съществуване на прага между двата свята предизвиквало отваряне на съзнанието и свързване с духовни източници на сила. В действителност с помощта на такива съновидения и духовни преживявания много пленници приемали участта си като шанс за нов живот и след като бъдели осиновени, ставали лоялни членове на рода и след смъртта им били изпращани като всеки друг кръвен роднина. Може би виденията им разкривали бъдещия им живот. Това явление може и да се дължи на отношението, което измъчваните получавали не само след като заживеели нов живот, но дори преди и по време на мъченията. Пленниците били отрупвани с дарове от храна и вещи. С този акт ирокезите показвали на пленника, че те имат пълна власт над него – над живота и смъртта му, тъй като върху идеята за раздаване на дарове лежали религиозните и социални структури на обществото. Отнасяли се към пленника като към почетен гост или уважаван сънародник, когото наричали свой „чичо”.
Докато бил измъчван, враговете му често го окуражавали или му съчувствали, а тези, които не проявявали уважение били смъмряни от някой старейшина.
Съдбата на пленения воин – да живее или да умре
Както казахме, пред пленника стояли две възможности, между които той нямал право да избира. Решенията се взимали предварително от скърбящите семейства. Ако семейството искало пленника за осиновяване и в крайна сметка той успеел да издържи на мъченията, той бил лекуван и възстановяван, а после заемал ролята на покойния в семейството роднина. Според вярването умрелият заживявал нов живот чрез тялото на пленника. От гледище на европейците осиновените били като роби. Това обаче едва ли е вярно, тъй като осиновените се трудели наравно с всички останали. Такова твърдение е несъстоятелно и поради факта, че осиновените хора не били продавани или купувани, нито били използвани като слуги. Те имали право да живеят живот подобен на всички останали. Ако демонстрирали авторитет и умения, можели да се издигнат политически, социално или религиозно и така да упражняват силно влияние над общността.
От друга страна оставала възможността животът на пленника да бъде принесен в жертва на слънцето или духа-покровител на войната Aireskoi. Жертвата трябвало да издържи на мъките поне денонощие, за да удовлетвори божеството. От нея се очаквало да възприема смъртта си като чест и привилегия. Той танцувал, пеел и празнувал със своите пленители. Разговарял с тях, а в почивките между мъченията им се подигравал и ги предизвиквал, разкривайки несломимия си дух.
Ето и един конкретен случай, засвидетелстван от бял човек, в който мъчители били хуроните, а не ирокезите.
„Един ирокезки пленник на име Saouandanancous бил докаран в лагера на хуроните. Ръцете му били силно пострадали от сраженията. Нагостили го, след което старецът, който го приел в дома си, го погледнал с видима тъга в очите. Той се надявал ирокезкия воин да заеме мястото на умрелия му син, но след като ръцете му били нелечимо ранени, той му рекъл: „ Бъди силен, синко и се подготви да умреш като смел воин”. Хуроните добре се погрижили за жертвата. Сърцата им обаче били свити от тъга и съчувствие, тъй като много искали да избегнат смъртта на воина. Жалостта им обаче трябвало да отстъпи, тъй като воинът трябвало да бъде уважен с подобаващи мъчения. Измъчвали го с огън в продължение на 12 часа, като всеки изпробвал свой вариант за предизвикване на болка. В интервалите за почивка пленникът разказвал за пленени хурони, които заживели сред неговия народ или пеел своята предсмъртна песен. След като издъхнал, клетият воин бил нарязан на парчета, които били сварени и раздадени на хората. По този начин всички те поглъщали духовната сила на умрелия.
Произход на обичаите
Ритуалният канибализъм съществувал сред ирокезо-езичните народи само до началните години на историческите времена. В по-късните сведения от 17-18в. никъде не се споменава за подобна практика. Без съмнения мъченията, жертвоприношенията, канибализмът са останки от връзката на ирокезките народи с Мексико. Изследователите на произхода на ирокезо-езичните народи са единодушни, че тези етнически групи са дошли като нашественици в териториите, които впоследствие определили като свои земи. Най-вероятно те мигрирали от юг и по пътя се разделили, като едните (чероки) поели на изток, а другите продължили на север към езерата. Докато се заселят трайно в новите земи, ирокезите се раздробили на малки племена, които дали много кръв в битки едни срещу други. Въпреки новите условия на живот, ирокезите отчасти запазили влиянието си от юг и затова появата им в новите земи внесла поредица от нововъведения сред местните жители. Това, което носели със себе си била по-добрата социална организация и по-богатата култура, която съчетавала в едно красиво и грозно, състрадание и насилие, Добрият Брат и неговият Лош Близнак – двама братя, родени от една майка.
Дар от Седящата Черноглавка (2006)