Скалната фреска
Тя просто не можеше да позволи Стълбата да бъде забравена. От малка имаше способността да усеща истината за нещата и знаеше, че Душата на Света е подложена на атаки. Отчаяно търсеше начин, преди да си е отишла от този свят, да покаже Стълбата на другите, да им разкаже за нея. Накрая, като не знаеше какво друго да стори, тя нарисува картина в скалата.
Няма кой знае какво значение коя е тя или коя е била, нито пък кой е нейният народ, нейното племе… Не е толкова важно и това, дали сега върви по улиците на някоя европейска столица, или е загинала преди повече от век – далеч от дома си в тишината на нощта. Вече е без значение, че е била родена във време на войни, че родните й планини са били нападнати и че тя е не е била в състояние да спаси своя народ, който е отказал да предаде Стълбата.
Достатъчно е да се каже, че е усещала Стълбата и е чувала зова на душата си – да се катери нагоре и нагоре… Тази четиридесетгодишна жена е знаела, че ужасна трагедия ще връхлети човечеството. Разбирала е, че скоро Стълбата – скъпоценният дар за всички живи същества – ще бъде обвита и задушена в сив метален мрак, защото води право към Създателя и това я прави омразна за тези, които от хилядолетия се мъчат да поробят и унижат самата Душа на Света.
Нейният дом бе изграден от червеникави камъни, проблясващи на лунната светлина. Планините, в които живееше, бяха като един отделен свят, чист и извисен, сякаш душата на Създателя бе докоснала за първи път Земята именно тук. Народът й бе нарекъл тези планини Рожденото място на Света.
На върха на една скала в родните й планини тя срещна планинските духове. Бяха дребни на ръст и външно приличаха на хора, но не бяха човешки същества. Можеха да пътуват до звездите, но иначе живееха като нея тук, в планините. Планинските духове я научиха, че Стълбата съществува и че е дар от Създателя.
Много пъти през годините, докато се превръщаше в жена, тя отиваше на онази скала и лягаше там, гледаше звездите и чакаше Планинските духове отново да дойдат при нея. После – когато завоевателите нахлуха в планините и започнаха да преследват и избиват народа й – тя често се криеше на върха на същата гладка червена скала. След като нейните родители загинаха във войната, която като че ли нямаше край, жената каза на брат си да ги погребе в подножието на тази толкова обичана от нея скала.
Години наред червената скала я викаше – без значение колко далече се намираше, тя винаги чувстваше нейния зов, усещаше как я притегля към себе си. Като че ли гладката повърхност на скалата бе направена точно за нея – и за паметника, който щеше да сътвори в чест на Стълбата.
Понеже се страхуваше, че никога повече не ще види скалата и блестящата червена повърхност на камъка, тя се изкачи там горе и нарисува скалната фреска за бъдещите поколения.
Нейната фреска е доказателство за съществуването на Стълбата.
Рисунката е нейният живот. Показано е как тя се изкачва по Стълбата – как прави първите си стъпки по нея и започва да осъзнава силата на Стълбата да лекува и защитава Душата. Тя е нарисувала самата себе си. На главата си носи кръгла шаманска шапка. Две линии, очертаващи гърдите, показват, че е жена. На лицето й има нежна усмивка. Ръцете й са отворени – знакът на шаманите, които призовават своите помощници от животинския свят.
После е изобразено пълното й Пробуждане. Ето я как виси от самия ръб на скалата. Опасността да падне в бездънната бездна е огромна, но съществува и възможност да съумее да прекрачи скалния ръб и да достигне безсмъртие сред звездите. Едната й ръка се е вкопчила в скалата, а другата е издигната нагоре, към звездното небе. В тази протегната нагоре ръка е съсредоточен целият й Дух, опитващ се да постигне безсмъртието и да намери истинския си дом. Това е началото на пътешествието на нейната Душа – най-високото постижение на човешките възможности. В него се отразява обещанието на Създателя, че духовно пробуденият човек, който тръгне да се изкачва по Стълбата, ще бъде дарен с живот сред звездите след физическата си смърт. Над протегнатата й в копнеж ръка са нарисувани няколко малки звезди и между тях е изобразен един Планински дух. Лицето, главата и раменете му са закръглени, с неясни очертания, като че ли е облечен в нещо, ала очите му са ясно очертани – огромни, черни, проницателни, безстрастни очи, които внимателно наблюдават как тя се изкачва по Стълбата.
А там, над звездите и дори над Планинския дух е нарисувана линия, която показва откъде започва другият свят – нашето истинско рождено място. Това е светът, който нейната Душа се бори да достигне. Горният край на Стълбата опира в него.
Има и предупреждение в тази рисунка. Тези, които мразят Стълбата, са много опасни. Не само жената, но и всички ние сме увиснали застрашително над бездната между земята и небето, докато се опитваме да се изкачим по Стълбата, водени от обещанието за това, което ни очаква на върха й. Ясно е, че ни е нужна изключителна смелост и вяра, за да можем да се преборим с онези, които искат да ни отнемат Стълбата. Когато достигнем края на Стълбата, пак ще ни е необходима непоколебима вяра, за да слезем от нея и да прекрачим в отвъдния свят, където да се присъединим към Съзидателната сила напълно пробудени, изцяло осъзнати. Ако се обърнем, ако скочим от Стълбата, нашата слабост ще ни запокити право в капана на хищно очакващата ни бездна.
Това е войната, която човечеството води всеки ден. Осъзнахме ли ние, които изкачваме Стълбата, повярвахме ли напълно в обещанието, което ни очаква, за да се сбъдне на другия й край? Единствено това има значение – всичко останало бледнее в сравнение с него. Разбрахме ли, че невидимият дух на света е единствената истинска реалност? Металният лед е онази демонична сила, която унищожи коренните племена на света и превърна толкова много от градските обитатели на Запада в безмозъчни машини. Нима той не успя да парализира мнозина от тези, които обичаха Стълбата и даже бяха започнали да я изкачват? Не започна ли тъкмо Металният лед да ни дърпа в бездната – така че никога да не достигнем звездите?
Наистина ли осъзнахме? Настина ли повярвахме дълбоко, че там, на върха, ние се сливаме със Създателя и помагаме на Мирозданието да заблести в цялата си божественост?
Когато открих скалната фреска, аз я прерисувах и после се върнах в Бостън, щата Масачузетс. Този град е сред водещите в създаването на “нови хора” – такива, които вече не вярват в Стълбата. Беше в средата на зимата. В един малък апартамент, който не бе мой дом, аз сънувах, че съм заловен в капана на индустриалния кошмар. Намирах се на перона на някаква гара. Около мен се тълпяха хиляди ужасени, изпаднали в паника хора. Те отчаяно се опитваха да се качат на влака. Той щеше да ги откара далече от това, от което толкова много се страхуваха. Само че нямаше място за всички. Хората се блъскаха, тук и там даже се биеха помежду си. Те не вярваха, че могат да се спасят благодарение на собствените си сили. Не можеха да се защитят – дори не допускаха, че могат сами да избягат от приближаващата опасност; даже не се питаха дали спасението им не би могло да бъде съвсем близо! Тези хора бяха дрогирани. Бяха слаби и волята им бе смазана. Нямаха нито вяра, нито надежда. Когато повечето от тях разбраха, че няма да успеят да се качат на влака, напълно се предадоха – просто стояха или лежаха безволево на перона.
Беше нощ и над нас започна да се спуска мъгла. Чувствах се като в капан и знаех, че трябва непременно да се измъкна. Разбрах, че мъглата всъщност е газ, който отравя духа. Във влака нямаше място за мен, но пък разполагах със силата на волята си. Покачих се отпред на локомотива и се прилепих към бронята му. Влакът потегли. Не се страхувах, че може да падна и да бъда смазан. Преминахме през тунели и край горящи фабрики. Отровната мъгла се стелеше навсякъде. В един момент влакът намали и спря на друга гара – ала хората тук бяха толкова отпуснати и отчаяни, че дори не се опитаха за се качат. Изтощени, те се свиваха до стените и вратите, държейки децата си в ръце. Аз обаче не се предадох на отчаянието. Притисках се силно към стоманата на локомотива, докато той набираше скорост, взимаше завоите и свистеше през тунелите.
Този сън нямаше истински край. Бях се закрепил отпред на локомотива и усещах скоростта му. Държах се здраво за желязната му броня, когато… той внезапно потегли нагоре, към небето… и тогава познах Стълбата.
В този миг чух гласа й. Говореше тази, която бе нарисувала скалната фреска. Тя ми каза:
“Трябва да надмогнеш твоята самота. Винаги си знаел, че Стълбата съществува – дойде времето да започнеш да я изкачваш.”
През лятото на същата година заминах за мястото, на което знаех, че тя е починала. То се намира на хиляди километри от нейните родни планини, защото тази жена бе умряла като военнопленница.
Крачех през поле, въздухът над което бе изпълнен с почти непоносима жега и влага. Тук някъде бе мястото, където се смяташе, че тя е била тайно погребана. Внезапно ме обзе странно чувство. Жегата ме обливаше като океански вълни, които се разбиваха в мен и аз се чувствах слаб и безпомощен – почти бях готов да си тръгна. Тогава – като че ли от нищото – се изви вятър. Той ме облъхна и разхлади. Не след дълго осъзнах, че вятърът вее само в един малък кръг около мен. Когато излязох от този кръг, жегата и влагата отново се стовариха върху ми. Постепенно мислите ми взеха да се проясняват. Започнах да се пробуждам в този кръг от вятър и прохлада. Тогава почти чух гласа й:
“Съдбата на всички, които са се борели и са загинали в името на Стълбата, не е трагична – нищо, че светът продължава да изглежда изпълнен с мрак. Тези воини са постигнали духовна връзка със Създателя – и поради това смъртта няма власт над тях. Те живеят близо до Него и Той се влива в Душите им така, както пролетта, лятото, есента и зимата следват своя ход.”
В нашия свят на бледи спомени и бездуховна култура има някои неща, които никога не бива да се забравят.
Независимо дали сме японци или лапландци, пакистанци или индийци, украинци или българи, ние всички сме потъпквани от тези, които мразят Стълбата. Ала инстинктивната истина лежи в душата на всеки от нас. Тя е тук и понякога ни говори. Трябва да я слушаме. Трябва да се върнем към нея. През цялата човешка история племената са се борели – самотни и разединени – срещу враговете на Стълбата. Тази борба никога не е довеждала до победа. Разрухата може да бъде победена единствено чрез завръщане към Покрива на Света, където скалната фреска ни очаква, за ни говори. Всички ние някога сме обичали същия вятър и същото слънце, знаели сме същите песни, мечтаели сме под същите звезди. Металният лед започна да ни побеждава един по един. Едно по едно падаха племената – защото изгубиха единството под Покрива на Света, забравиха значението на скалната фреска.
Трябва отново да започнем да разбираме. Трябва отново да започнем да вярваме, да осъзнаем, че съществува Дар и той е за всички нас. Този Дар дава възможност на всяко живо същество да изкачи Стълбата, която води към Създателя.
Преводач: Даниела Недялкова
Редактор: Любомир Кюмюрджиев
Джеймс Храбрият Вълк
Дар от Седящата Черноглавка (2006)