Сянката на войната
Когато някои хора ме питат дали е вярно, че апачите са обесвали пленниците си с главата надолу над разпален огън, така че мозъкът им бавно да заври от непоносимата горещина, аз се опитвам да не отговарям. Оставям този въпрос да мине покрай мен, но в същото време душата ми не може да запази мълчание. Тогава прошепвам:
– Кой от нас може да каже какво ли не бихме извършили, ако видим как целият ни познат свят започва да умира…
Ала тези, които са ми задали въпроса, ме гледат с неразбиране. Те не знаят какво означава да живееш, когато твоят свят се руши.
Това се случи през 1880 година в Черните планини на Ню Мексико. Счупеният Крак наблюдаваше ярко горящия огън, а фигурата му се губеше в тъмнината на сянката извън осветения от пламъците кръг. Той вярваше, че по някакъв начин огънят може да спаси умиращия свят. Очите му следяха огнените езици с мълчаливо спокойствие. Счупеният Крак бе вожд на своя народ, но само шепа апачи бяха останали около него.
Дори жените и децата стояха и наблюдаваха. Всъщност там имаше най-вече жени и деца. Те се бяха скупчили около огъня и гледаха как искрите полепват по косите и лицето на този, когото мразеха. Жените подклаждаха пламъците със събраните съчки, така че те да се издигат все по-високо в мрака и да погълнат висящото с главата надолу тяло на пленника.
В тъмнината на сянката Счупеният Крак просто стоеше и наблюдаваше, безмълвно позволявайки всичко това да се случи. Мексиканският войник се бореше отчаяно, ала не му оставаше нищо друго, освен да умре. Той размахваше ръце във въздуха, мъчейки се да се защити от огнените езици, а децата тичаха наоколо и имитираха неистовите му движения, докато миризмата на горяща плът не ги прогонеше.
Счупеният Крак бе отговорен за ставащото. То можеше и да не се случи, ако той не го беше позволил. Апачите нямаха такива обичаи. Нямаше да има обесване и изгаряне, ако Счупеният Крак не бе дал тласъка това да стане. Хората му със сигурност искаха, дори мечтаеха да измъчват врага, но щяха да го направят само в помислите си. Те нямаше да посмеят да го сторят, ако той не им беше казал, че това е свещенодействие. Апачите се бояха, че мъртвите войници ще се завърнат като призраци, за да им отмъстят, ала вождът им обеща, че нищо такова няма да се случи. Войниците ще загинат в пламъците и от тях ще остане само пепел.
– Трябва да го направим, защото Създателят го иска – каза на хората си Счупеният Крак. – Светът се е променил. Само твърде старите и децата могат да си позволят да потъват в разсъждения, вместо да действат. Милост може да изпитва единствено онзи, който не го е грижа дали ще ни има, или ще изчезнем.
Много апачи с все още силни мишци, нозе и сърца не желаеха да отидат завинаги в отвъдното, макар и да знаеха, че там – високо в центъра на вселената – ги очаква Създателят и че те ще се слеят с него. Тези хора все още не искаха да напуснат навеки земния свят.
Плътта на войника гореше, кожата му се цепеше от горещината и падаше на късове в пламъците и той виеше от болка. В един кратък миг Счупеният Крак излезе от сянката и се приближи до огъня. Той бе започнал да се чуди дали който и да е човек заслужава такава смърт – обесен с главата надолу, с лице в пламъците… Ала вождът се отърси от тези мисли. Милост имат право да проявяват само онези, които вече са се приготвили да отидат в отвъдното. Счупеният Крак се отдръпна отново в сянката и съзнанието му възвърна спокойствието си. Мъдруването е за тези, които са или твърде стари, или твърде слаби, или прекалено млади. Вождът на апачите вече не чуваше писъците, молбите и плача на изтезаваното човешко същество. Той само долавяше миризмата на горяща плът, а понякога мярваше как проблясват пламнали парчета кожа, отделили се от костите.
Някои от собствените му хора бяха започнали да се боят от него. Един от воините на име Каятене му бе казал:
– Ако позволиш това ритуално изгаряне да бъде извършено, душата ти ще се разболее и никога няма да се излекува.
Счупеният Крак знаеше, че воинът е прав. Той стоеше в сянката и наблюдаваше как пламъците поглъщат тялото на мексиканския войник. Усещаше облекчение и дълбоко удовлетворение. Каятене се приближи към него, но не навлезе в сянката. Изправи се отстрани, а лицето му бе озарено от трептящите светлини на огъня. Счупеният Крак се обърна към него:
– Изгарянето на войника е удовлетворение за жените и децата, както и за тези, които са прекалено стари, за да могат да отмъстят със собствените си ръце. Сега всички те са свободни – гневът и омразата няма повече да ги разяждат отвътре.
Една стара жена се приближи към огъня. Тялото на мексиканеца лежеше в пламъците, но единият му крак стърчеше навън. Старицата извади ножа си и коленичи. Започна яростно да забива острието в тлеещата плът, докато силите я напуснаха. Един воин дойде и внимателно я отведе настрани.
– Никой апач няма да полудее от това, на което аз дадох начало тази нощ. Няма да открием скитащи се из планините наши хора, чиито съзнания виждат несъществуващи неща.
– А ти? Какво ще стане с теб? – попита Каятене.
– Едни от нас са силни, а други слаби; едни се чувстват опустошени, а други изцелени – тихо отговори Счупеният Крак. – Ала каквито и да сме, трябва да правим единствено това, което ще запази апачите живи поне до утре, поне още един ден. За да оцелея в тази война, аз не бива да съм себе си, не трябва да чувствам това, което желая да чувствам. Да, аз не съм себе си, аз съм някой друг. Превърнах се в тъмнината на сянката. Никога повече не ще бъда себе си, но тази загуба няма кой знае какво значение.
Той погледна твърдо младия воин:
– Равносметката, Каятене, остава за децата на тези, които един ден ще ни избият до крак.
Миризмата на изгоряла плът не дразнеше ноздрите на Счупеният Крак. Тя му изглеждаше сладка като миризмата на ядки от пиньон. Там, в тъмнината на сянката, никаква мисъл не тревожеше съзнанието му. Размишленията и равносметките са за престарелите воини, които са готови да легнат на земята като бити, скимтящи кучета и да позволят остриетата на войниците да проникнат дълбоко в самото сърце на народа им.
Проявата на милост към врага означаваше унищожение на народ.
Преводач: Даниела Недялкова
Редактор: Любомир Кюмюрджиев
Джеймс Храбрият Вълк
Дар от Седящата Черноглавка (2006)