Гръбнакът на света
Индианците от племето лакота (по-известни като сиукси) наричат своите свещени Черни хълмове “Сърцето на всичко съществуващо”. Особено почитано е едно определено място в този планински масив, наричано Чанкаху (“Гръбнака” на лакотски). Там някогашните индианци са се събирали – същото правят и техните традиционно настроени потомци днес – за да посрещнат зимното слънцестоене, отброяващо края на старата и началото на новата година. Пак там, при Гръбнака на Черните хълмове, лакота са шиели и украсявали нови дрехи, изработвали са свещени предмети за предстоящите през настъпващата година церемонии. Цялото название на споменатото място звучи като Таямни Чанкаху – Гръбнакът на Трите тела (или Трите същества). То е свързано с лакотските митове за сътворението, имащи своеобразни аналози в релефа на сакралната планинска местност.
Най-южно се намира възвишение, наречено Кеяпия (Младата костенурка). Според легендите на лакота, първото дете на Майката-Земя била именно Костенурката. В индианските виждания тя обединява Водните и Сухоземните същества, което й придава особена свещеност. В центъра на Гръбнака се издига връх, наречен Теямнипа (Главната част), който се свързва с второто поколение деца на Земята – Крилатите и Четириногите. На север се простира неголямото скално плато, което лакота наричат Пешла (Плешивата глава), оприличавайки го на човешки или мечи череп, а Двукраките (човеците и мечките според сиукските разбирания) са последните родени на Земята същества. Всъщност, Гръбнакът на Трите тела обединява в сакрален план всички земни обитатели, визуализирайки древната човешка представа за свещена “ос” на света.
Идеята за Гръбнак на света е дълбоко заложена в митологичната система на възприятията и на индианците-чернокраки, живеещи на север от лакота. За тях такъв Гръбнак се явяват могъщите вериги на Скалистите планина. Същата идея относно тези планини споделят и живеещите в съседство с чернокраките племена – салиш, кутенаи, сарси, стоуни. Индианците често ориентират и пространствените измерения на своите истории и легенди според Скалистите планини – “Това се случило от тази страна на Гръбнака на света”, “Онзи народ живеел отвъд Гръбнака на света”, “Той преминал Гръбнака на света” и т. н., и т. н.
Сакрално-митологичните разбирания за Гръбнака на света имат и други измерения. Коренните американци виждат географските (земни) очертания на тази “ос” като отражение на космически (небесни) явления. В своята координатна система лакота като основен принцип определят Капемни (Отразяващата се двойнственост, Огледалния принцип) – той директно кореспондира с херметическите учения на Стария свят, твърдящи, че “това, което е долу, е същото като онова, което е горе”. Трите земни точки, маркиращи Гръбнака на Черните хълмове, имат своя небесен аналог в трите звезди от Пояса на Орион. Според сиуксите, това са Първичните звезди, изграждащи космическия Гръбнак на мирозданието. Едва след тях са се появили Световните посоки (представени от други съзвездия на небето и от Четирите вятъра на земята), едва след тяхната поява били установени и космическите закони.
Тези свещени съответствия са заложени дори в ежедневния индиански живот. Когато издигат своите шатри (типи), лакота поставят в основата на скелето им три пръта. Те репрезентират трите звезди от Пояса на Орион и, същевременно – трите свещени точки в Черните хълмове (Младата костенурка, Главната част и Плешивата глава), маркиращи Гръбнака на света. Неслучайно типи се възприема като умален (но детайлен) модел на универсума.
Твърди се, че такъв модел представлявала и прабългарската юрта. Символиките на юртата, обаче, са се разпилели по дългите пътища на векове и народи – днес са нужни ревностни събирачи и изследователи, които да върнат тези стари знания на потомците на българските племена. Едно е сигурно – нашите деди също са имали свой Гръбнак на света. Сега е трудно да се каже дали това е бил Памир или Алтай, Кавказ или Урал... Затова пък е лесно да се очертае онзи Гръбнак, който поддържа тялото и духа български повече от 1300 години – древният Хемус, Балкана, Стара планина.
Индианците-лакота твърдят, че винаги са живели около Черните хълмове – въпреки теориите на учените, че сиуксите са дошли в тези територии от района на Големите езера само преди около 300 години. Чернокраките също непоколебимо заявяват, че народът им всякога е обитавал равнините, простиращи се непосредствено на изток от Скалистите планини.
За българите и техните преселения също има всякакви хипотези – научни и псевдонаучни, трезви и вдъхновяващи, нихилистични и шовинистични... Съществуват дори становища, че от древния Балкан именно са потеглили българските племена, че тук е тяхната изконна прародина... и, че след много векове пак тук са се завърнали. Не зная дали е вярно, както и не съм сигурен дали индианците-лакота не са тръгнали (някога, много отдавна) от Черните хълмове, за да достигнат до Големите езера, да останат там столетия и после отново да се завърнат при Гръбнака на своя свят.
Знам само, че Гръбнак на света съществува. Историко-философски и религиозен факт е, че хората винаги са търсели тази сакрална “ос” във величествените планини, чиито върхове и вериги така очевидно чертаят връзката между Долу и Горе. Дали не е пострадала народопсихологията на онези нации и племена, в чиито земи няма планини. (В това отношение ние, българите, нямаме основания за безпокойство!). И друго – дали, преобразявайки цялата планета, съвременният човек е оставил планините най-недокоснати само защото са труднодостъпни (дори за неговата техника)... или защото някак си смътно осъзнава, че рискува да нарани Гръбнака на своя свят?! (Всички знаем какво става с тяло, чийто гръбнак е наранен...)
Индианците казват, че от всички деца на Земята само на човеците Създателят е дал възможността да пресътворяват и изучават света чрез символи. Затова и само хората провеждат церемонии – другите същества просто живеят в полето на сакралното, без да го разграничават от формалното ежедневие. Вероятно затова животните и птиците носят в себе си усещането, осъзнаването на Световния гръбнак, докато човекът търси планината...
Роден съм и съм израсъл в равнината, но имам и балканджийска кръв в рода си. Малко след като научих за съществуването на Стара планина, започнах да мечтая за едно пътешествие по билото й от най-западната до най-източната точка. Бях някак вътрешно убеден, че след подобен преход – или още по време на самото пътешествие – ще се случи нещо от изключителна важност, нещо прекрасно и фундаментално. Предполагам, че това изживяване, това очакване е било инспирирано в детското ми съзнание от древната, генетично заложена от родовата памет идея за Гръбнака на света.
Години по-късно - по многобройни и сложни за обяснение причини - “попаднах” в света на северноамериканските индианци: първо в негови филмови и романни подобия, после по-дълбоко и по-дълбоко... Разбира се, дойде денят да науча и индианската версия за Световния гръбнак. Скалистите планини и Черните хълмове израстваха в съзнанието и мечтите ми като някакъв особен, мой вариант на Обетованата земя, където всичко се изяснява, където целият живот намира мястото си и на всички въпроси се дава отговор.
Когато вече прехвърлях тридесетте, нещото се случи. Прекарах месец и половина в Черните хълмове и земите около тях. По-късно - вече на Христова възраст – живях близо три месеца в Скалистите планини.
Един балканджия (балкански субект?) насред Гръбнака на индианския свят. Или, може би, едно човешко същество, търсещо Гръбнака на своя свят?
Бях впечатлен. Бях във възторг. Трогнат до сълзи. Изпълнен със смисъл. Тогава разбрах – Черните хълмове не са по-свещени от Витоша; Балканът не е по-малко център на света от Скалистите планини. Гръбнаците на света са много.
Малко вероятно е нашата планета да има свой физически гръбнак – макар че идеите за Екватор или Гринуички меридиан имат нещо общо с подобно виждане. Не е ясно възможно ли е да притежава своя главна “ос” и универсумът като цяло.
Ала за нас, хората, на които единствени е дадено да пресъздават и преоткриват света чрез символите, Гръбнакът на мирозданието винаги ще съществува. И може би някъде из гънките на стария български Балкан са записани връзките между човеците и останалите същества, между Земята и звездите.
Любомир Кюмюрджиев
"Разделеното мислене и Червеният път" - доклад на Десислава Драгиева
"Роднaтa земя: човекът в хaрмония с природaтa" - Питър Мaтисен
Седмата посока - Любомир Кюмюрджиев
За историята на индианското образование в Канада - Евгени Николов
Дар от Седящата Черноглавка (2006)