СЕДМАТА ПОСОКА
( Духовните традиции на коренните американци )
“Време е индианците да разкрият на света това, което знаят за Природата и Великата Тайна. Аз ще ви кажа какво знам и кой съм. Ще направите добре, ако ме чуете. Имате толкова много да учите!
Великата Тайна е създала всичко по един съвсем прост начин. Самият живот е съвсем прост. Ние правим това, което желаем, като единственият закон, който спазваме, е закона на Природата, закона на Великата Тайна. Ние не познаваме друг. Нямаме нужда от вашата църква. Черните хълмове са нашата църква. Нямаме ни най-малка нужда от Библията ви. Нашата Библия са вятърът, дъждът, звездите. Светът е една отворена Библия и ние, индианците, я изучаваме от милиони години. Така разбрахме, че Великата Тайна направлява цялото Мироздание и всичко, което тя е сътворила, е живо. Камъните също са живи… Ние им говорим и те ни отговарят”.
Матю Кинг, духовен водач на оглала-лакота
За североамериканските индианци всеки е чувал, всеки знае нещо – включително и хора, които нямат никакъв интерес към тяхната история и култура. Индианците са често експлоатирана тема в приключенската литература. Образи на “червенокожи воини” с орлови пера в косите, яхнали “буйни мустанги” и размахващи “томахавки” са изобразени в комикси, по плакати, на пощенски картички. Индианската тема отдавна представлява интерес и за киното и телевизията. Всичко това създава фалшивото усещане за “познаване” на коренната американска култура, за съмнителна “яснота” относно природата на индианските традиции, характер, светоглед. Всъщност, духовните учения на първите жители на Америка, техните концепции за света и живота, мъдрите им послания към човечеството са слабо познати или абсолютно неизвестни на голяма част от не-индианците. Факт е, че повечето от черпещите сведения за индианската култура и история от романите и филмите дори не допускат, че североамериканските индианци, освен че са горди воини, които се сражават свирепо, храбро бранят земята си, ловуват бизони, пушат “лулата на мира” или пък коварно дебнат иззад скалите на някой каньон щатската кавалерия, могат да имат и други качества, различни характеристики, по-дълбоки измерения. По този повод Джон Ф. Кенеди е казал: “Въпреки че американските индианци така често фигурират в романите, филмите и телевизионните предавания, те по всяка вероятност си остават най-неразбраните или най-превратно разбираните от всички американци”.
Историята на погрешните схващания относно почти всичко, свързано с индианските традиции, е дълга колкото историята на контактите между бели и индианци - защото това е една и съща история. В периода на първите заселвания на Северна Америка от европейски колонисти коренните жители били изобразявани като груби диваци, свирепи чудовища, примитивни същества без душа, дяволопоклонници или – в най-добрия случай – като странни червенокожи варвари. През ХVІІІ в., в епохата на Просвещението се родила една нова идея – тази за “благородния дивак”, за “невинното дете на Природата”. Макар и далеч по-красива и хуманна, тази представа за индианците също не била вярна. Впрочем и във века на Просвещението повечето бели заселници останали на мнението, че индианецът е диво и жестоко същество, което само напомня човек. През ХІХ-тото столетие това мнение се конкретизирало в девиза: “Добър индианец е само мъртвият индианец”. Коренните народи на Америка били разглеждани като “пречка пред цивилизацията”, която трябвало да се отстрани. Почти до самото начало на нашия век на индианското изкуство не се гледало като на изкуство, а индианските традиционни вярвания и духовни учения за повечето евро-американци и европейци нямали нито религиозна, нито философска стойност.
Двадесети век донесе много промени на света, в който живеем – включително и по отношение на коренните американци. Още хипи-вълната през 60-те години, наред със заемките от някои източни учения, носеше във философията си и елементи на индианската духовност. Тридесет години преди вълненията на “децата-цветя” Карл Густав Юнг адресира до бялото европейство, разпростряло се върху всички континенти на света, есето си “Вашето негроидно и индианско поведение”, в което изказа едно съвсем индианско твърдение – че земята влияе на родените върху нея и поради тази причина тя не може да се узурпира; в противен случай децата на завоевателите постепенно ще бъдат пропити от духа на завоюваните.
През последните две-три десетилетия, с възникването и развитието на движението за общодуховно възраждане и активизиране New Age (“Нова епоха”), като че ли индианската духовност бе извикана за нов живот. Хиляди не-индианци се захванаха с изучаването и практикуването на коренни американски церемонии, заговори се за индианска философия, за нейните основни ценности – уважение към достойнствата на всички същества, чувство на свещена връзка със Земята, оценяване на мястото ни в света. За съжаление, старото правило, че добрите намерения не винаги водят до добри резултати се прояви и при New Age. Платени ритуали, масово произвеждани амулети, “магически” бестселъри със съмнителна стойност и комерсиално настроени “шамани” изкривиха и продължават да изкривяват представите за индианските духовни традиции. Стигна се до една своеобразна втора вълна на заблудата спрямо коренните американци и техните учения. Макар и принципно доброжелателна и възпитаваща в уважение към самите индианци, заблудата си остава неистина. Поради това никак не е странен фактът, че повечето американски индианци реагират отрицателно – с възмущение и дори с гняв – на движението “Нова епоха”.
Ясно е, че светът върви към обединение – включително и в духовен план. На индианците това също е известно. Нещо повече – те осъзнават духовното обединяване на човечеството, диалога между различните религии и култури като цел и на самата индианска система. Всяка церемония на сиуксите (лакота) завършва с думите: “Mitakuye oyasin” (Ние всички сме едно). Но – съвсем разбираемо – индианците държат на запазването на своите духовни учения в традиционния им, автентичен вид. Само така те биха могли да изпълнят ролята си и в общочовешки план.
Този материал цели запознаването с някои фундаментални положения, извлечени от коренните американски спиритуални традиции. Невъзможно е да се представи пълна картина на индианските учения – поне не тук и сега. Поднесената в тези и следващите редове информация е по-скоро само груба скица. Важно е също да се отбележи, че макар и да съществуват множество общи положения в духовните практики и наставления на различните индиански народи, населявали и населяващи Северна Америка (което и дава основания да се говори за ИНДИАНСКА СИСТЕМА), то в определени аспекти отделните племенни традиции показват и немалки разлики. Ето защо, в настоящия текст акцентът е поставен върху сакралните знания и учения на т.нар. прерийни индианци - племената от Великите североамерикански равнини: чернокраки, кроу, мандан, шайени, арапахо, лакота, поуни, кайова, команчи и т.н. Привлечени са и примери от спиритуалните учения на някои други индиански народи.
За традиционния индиански мироглед е характерна представата, че единният Универсум е изграден от множество нива, сред които човешкото присъствие е само един пласт между стотици други, различни като характеристика и изява, но принципно равнопоставени и неделимо обединени в Свещения Кръг на Живота (Changleshka Wakan на езика лакота). В този Кръг всичко съществуващо – видимо или невидимо – е живо и притежава определена сила (в англоезичната литература е възприет терминът medicine), конкретно проявяваща се способност, енергия. Тези различни сили са в динамично равновесие. Общият им сбор изгражда Великата Тайна (Wakan Tanka на лакотски). Тя е жизнена субстанция с частична персонализация на характеристиките си, която е създала всичко съществуващо и е в основата на изявите му. В този смисъл може да се говори за непрестанен енергиен обмен между Творец и Творение, който крепи Мирозданието. Следва да се добави, че Великата Тайна (Великият Дух) се упоменава и като Баща (Създател) на всичко съществуващо, и като Праотец (Tunkashila) – второто наименование може да се обясни с християнската теологическа идея за “невъплътената същност на Бога”, “природата на Бога“. Според етнолога Джоузеф Е. Браун идеята за Великата Тайна като Творец и Праотец едновременно е аналогична на индуистките понятия “Брахма” и “Брахман” и връзката помежду им. Впрочем, тези уточнения се правят единствено с цел изясняването на индианското виждане за божественото пред не-индианци. Пред самите коренни американци като че ли не стоят подобни малко или повече отвлечени въпроси. Прави впечатление, че индианците са възприели дълбоко идеята за неразгадаемостта на Великата Тайна като нещо естествено, полезно и правилно. Разбира се, човек може и трябва да разгадава тази Тайна на съществуването, но това разгадаване е безконечно, то никога не може да бъде крайно. Великата Тайна е хармонията в Универсума, в която човек има своето законно място, своето значение. Това е напълно достатъчна човешка позиция.
Кръстът, вписан в кръг, е символът, който изразява вероятно в най-пълна степен представите на прерийните индианци за връзката между човека и обкръжаващия го свят. Този символ илюстрира идеята за споменатия вече Свещен Кръг на Живота. Неговата форма може да се види като ритуална украса (обикновено от центъра висят едно или две орлови пера), като част от конструкцията на колибата за парна церемония, при Танца на Слънцето и при много други обредни предмети и действия. Известният духовен водач на сиуксите-оглала Черният Лос казва: “Всичко, което индианецът прави, го прави в кръг – това е така, защото Световните Сили винаги действат по Кръг и всичко се стреми към окръжност…”
В центъра на кръга, в пресечената точка на кръста, като обединител на световните посоки и частите на Вселената, се намира човекът, т.е. той се явява вертикална ос на хоризонталния кръг. Тази координатна система е пряко свързана със свещеното за индианците число седем; сакралната седмица е съставена от четирите кардинални посоки (запад, север, изток, юг), вертикалната опозиция (горе - долу или Бащата-Небе и Майката-Земя), плюс “седмата посока” (тук и сега), съвпадаща с пресечната точка на всички останали. Токея Инажин, съвременен разказвач, традиционен флейтист и танцьор от народа хункпапа-лакота казва: “След като Уакан Танка, Великият Дух, подредил шестте посоки – изток, юг, запад, север, горе и долу – останала още една, без определение. Но точно тя била най-могъща, тъй като носела най-голяма мъдрост и сила. Ето защо Великият Дух пожелал да я постави някъде, където тази посока не ще бъде открита лесно. И той я скрил там, където хората най-трудно биха се сетили да я търсят – в сърцето на всеки човек. Вярвам, че наистина във всеки от нас съществува лична връзка с Твореца и тя не е нещо, което трябва да се създава тепърва, а нещо, което просто трябва да си спомним”.
И така, човек има в себе си свещения център на Мирозданието; ако той не осъзнава това, вече не е точно Човешко Същество; вече е нещо, по-малко от самия себе си. За са се допълни разглежданата символика на кръга с вписания в него кръст, трябва да си представим три хоризонтални такива кръга, разположени един над друг, пронизани от една вертикална ос – човека. Подобно на някои източни концепции, индианците считат, че човекът е свързващо звено между Небето и Земята. Неговите крака здраво стъпват на Земята, а главата (съзнанието) му опира в Небето; така той не е нито изцяло духовно, нито изцяло материално същество – същността му е синтез на двете. Същевременно, трите кръга символизират и трите нива на човека – тяло, душа и дух (плътно, ефирно и чисто ).
Дотук разглежданата концепция е вярна, но непълна – в този си вид тя би могла да подведе незапознатия с индианската духовна система, че споделя европейската представа за човека като център на света в смисъл на негов господар, на най-важна или дори единствено важна част от Мирозданието.
“Да си роден Човек на тази Земя е свещено задължение. Ние, хората, носим духовна отговорност… ние трябва да се погрижим за растенията, рибите, горите, птиците и всички същества, живеещи по Земята” – казва Одри Шенандоа от ирокезите–онондага. В същия смисъл звучат думите на цитирания вече сиукски свещен човек Черният Лос: “Всяко нещо около нас е център на света. Всички неща са свещени”. А на въпроса: “ Какво могат да научат белите хора от индианската култура?” известният индиански политически активист Ръсел Мийнс отговаря: “Може да се каже само с една дума – УВАЖЕНИЕ!” Действително, би могло да се обобщи, че ако при християнството основният духовен акцент пада върху любовта, а при будизма – върху просветлението, то при коренните американски учения този акцент пада върху уважението. “Моят народ вярва, че всяка част от Земята е свещена” е споделил преди век и половина вождът Сиатъл от народа дуомиш, а съвременната духовна лидерка на чероките Дхиани Яуаху казва: “Човеците не са по-важни от останалия видим или невидим свят. Никой не съществува сам за себе си”. Едуард Добрата Птица, един хидатса от началото на нашия век, разказва: “Моят баща ме учеше, че всички неща в този свят имат дух – небето, облаците, Слънцето и Луната, а също така и животните, дърветата, тревата, водата, камъчетата – наистина всичко”. Сиуксите смятат, че човек може да извърши най-изключителните дела, да изработи най-красивите вещи, но пак не би могъл да постигне съвършенството на Природата.
При повечето световни религии човечеството строи храмове като център на своята вяра. За индианците от Северна Америка ролята на храм играе самата Природа. В този всеобхватен, необятен храм коренните американци изразяват своята обич, уважение и преклонение към всички същества, явления и сили, породени от Природата. Почитането на природните явления и творения, на самото битие е централно за индианската вяра. Тези сили и проявления носят своите ясни цели и конкретни значения – за индианците те са като “отворена книга” и първите жители на Америка често твърдят, че техните учения се крепят на прости, естествени и същевременно свещени принципи:
“Мога да ви кажа нещо хубаво.
Няма никаква тайна.
Няма никаква мистерия.
Има само добро отношение”.
(Орен Лайънс от ирокезкото племе онондага)
Точно тази “простота”, тази “обикновеност” на индианската система често се явява, колкото и парадоксално да звучи, пречка за много не-индианци да я разберат, осъзнаят, възприемат. Цитираният вече Джоузеф Е. Браун разказва: “При моите първи срещи с Черния Лос всичко, за което той ми говореше, се изразяваше в понятия, свързани с животните и природните явления. В своята наивност аз изразявах желание той да се обърне към въпросите на религията, докато най-накрая не разбрах, че всъщност той точно и за това говори през цялото време!”
Според индианските митове за сътворението дърветата и животните, водите и скалите се появили на този свят много преди хората. В този смисъл те се явяват не само “по-старши роднини” на човека, но и своеобразни посредници между него и Великия Дух. С това най-пряко може да се обясни огромното уважение, което индианците проявяват към представителите на животинския, растителния и минералния свят и към всички други форми на битието. Чрез вълка, бизона, мечката, бобъра или орела, чрез бора, дъба и кедъра, чрез камъка, езерото, слънцето и светкавицата коренният американец се обръща към Създателя и Силите, но пак чрез тези медиатори той получава и посланията от Великата Тайна и духовете. Ето защо във вещите си сънища и във виденията си американските индианци получават наставления и духовна сила почти изключително от животните, птиците и други природни създания.
Макар че всяко животно, растение, камък и т.н. отразява някакъв особен, специфичен аспект на Великата Тайна, сътвореният последен човек – в известен смисъл – побира в себе си повечето от тези аспекти или даже всички тях. Бидейки “ос” между измеренията и съдържайки “седмата посока”, той има характеристиката на “всеобщност, съдържаща в себе си Вселената” (Браун), като съзнанието му притежава потенциалната възможност постоянно да усеща реалността. Подобно осъзнаване, обаче, може да се постигне само чрез смирение – единствено разбирайки своята нищожност пред Вселената, човек може да осъзнае своето същностно родство с всички останали форми на живот; усещайки се градивна частица, той схваща себе си като участник в могъщата цялост на Мирозданието. По този повод Линкълн Трит, съвременен духовен водач на атабаския народ кучина, казва: “Една от основните разлики между традициите на моя народ и съвременното общество е смирението. Колкото и високо да се издигне, колкото и далече да стигне някой от нас, той винаги знае колко е малък в присъствието на Великия Дух, колко е дребен пред света”.
В неразривна връзка с уважението и смирението е и отговорността – към другите, към живота, към сътворението, към самия себе си. Бети Лавердюр, една съвременна оджибуей, твърди: “Всички неща са свързани в един общ кръг. Затова всеки от нас е отговорен за своите действия”.
В традиционните индиански разбирания за закономерностите, които движат света, е залегнало убеждението, че не съществуват случайности – тъкмо защото всичко в Универсума е свързано, всичко присъства като причина или следствие спрямо останалите неща. Ето защо отговорността и високата духовна етика са изключително ценени в сферата на индианските спиритуални традиции. Особено ярко общочовешко значение имат онези типично индиански идеи, които разглеждат човека като страж на природния баланс. В този смисъл еко-съзнанието е вродена черта на индианската народопсихология. И модерно, и традиционно звучат думите на известния писател, учен и общественик Н. Скот Момадей от народа кайова: “Ние, човешките същества, най-накрая трябва да постигнем разбиране със Земята и Въздуха – разбирателство в нравствения смисъл. Сътворени сме да живеем в хармония и да сме етични със Земята. Това е единственият възможен начин – иначе ще загинем”. В същия дух е и цитатът от книгата “Бог е червенокож” на популярния сиукски писател, културолог и философ Вайн Делория: “Планетата зове човечеството за изкупление – но изкупление чрез доброто ни отношение, чрез правосъдието на собствената ни съвест, а не свръхестествено желание за ред в края на човешката история. Планетата отправя апел към човешкия род да й помогне… Чистият дух трябва да пребъде във всяка частица – във всяка река, всяка долина, в назъбената планини, в неподвижните езера – защото те викат за помощ, притиснати от постоянното човешко желание за изгода”.
Ала духовната система на американските индианци не се изразява само в техните постоянни и тесни контакти с Природата, но и в почти непрекъснатото им участие в разнообразни церемонии и ритуали. Индианската обредност е изпълнена с трансцедентална символика, отразяваща знанията и разбиранията, идеите и ценностите на множество поколения коренни американци, почерпени от вечната Природа. Ето защо индианците не са нито бездуховни “войнствени варвари”, нито пасивни “деца на природата”; чрез ритуалния си живот (а той почти напълно се припокрива с цялостното им битие) те демонстрират личностна и социална динамика, човешката съвест и отговорност, храброст и интелигентност, готовност за саможертва. Нерядко мъжете, а и жените, преминават през сурови изпитания, за да се превърнат в това, което се явяват и да запазят и развият онова, което притежават. Прави впечатление общоиндианското (в границите на Северна Америка) твърдение, че единственото, с което човек наистина разполага, е неговото собствено тяло; респективно, той може да жертва само него. Болката, изтощението, студът, прекомерната горещина и други изпитания съпътстват множество индиански ритуали, на които индивидът доброволно се подлага в името на бъдещи лични успехи, но най-често – в името на общественото добруване, на живота и здравето на близки и роднини. Куриозно е разминаването между тази саможертвена североамериканска концепция и схващането на някои народи от т.нар. “високи индиански култури” (ацтеки, маи), че практикуваните от тях човешки жертвоприношения (т.е. – жертване на другиго) крепят света и поддържат живота. Според индианците от североамериканските равнини човек може да жертва единствено себе си.
Това той може да направи чрез ритуала hamblecheyapi (“търсене на видение” на езика лакота; буквално – “плач за видение”). В пълна самота, на върха на уединен хълм индианецът ще престои без каквото и да е храна и вода четири дълги денонощия; гол, само с една завивка, със своята лула и своите амулети, той ще моли да получи видение, което да му даде свещена сила или отговор на изключителен по своята важност въпрос. Всеки трябва да отиде поне веднъж в живота си на търсене на видение – без това човек губи усещането си за взаимосвързаност и хармоничност с околния свят, потъва прекалено дълбоко в своето его и твърде лесно забравя за мисията си, за предназначението на този безценен дар – живота.
Индианецът може да помогне на другите, жертвайки себе си на Танца на Слънцето (Wi Wanyang Wachipi на езика на сиуксите, Okan на чернокракски) – най-значимата годишна церемония на прерийните племена, имаща за цел да обезпечи обновлението не само на отделния участник, но и на целия народ, на света, на Вселената. По време на лятното слънцестоене танцьорите на Слънцето с упование танцуват по цял ден без храна и вода, с очи, вперени в дневното светило. Това продължава три дни, а на четвъртия идва ред на “пробиването”. Онези участници в ритуала, които са имали специален сън или видение, или пък са дошли с особено голяма и настоятелна молба за решаването на някакъв твърде тежък проблем, се подлагат на доброволна саможертва, изразяваща се в пробиване кожата на гърдите или гърба им; в отворите се провират малки дървени или костени пръчици. За тези пръчици се прикрепя здрав кожен ремък, чийто друг край се завързва за централния стълб на ритуалното скеле на Танца на Слънцето. Въпреки болката, изтощението и кръвотечението, участникът в церемонията продължава да танцува. През цялото време той се моли, но има право да го прави за всеки друг, ала не и за самия себе си! След няколко часа, понякога чак на залез, танцьорът на Слънцето се освобождава от ремъците с резки движения, разкъсвайки плътта на гърдите или плещите си.
Един от най-разпространените сред североамериканските коренни народи ритуал е този на очистителната колиба на изпотяването, парната церемония (inipi, inikagapi). Същевременно този обред като че ли може да послужи като конкретна илюстрация на цялостната индианска духовна система, като нейно типично проявление. Касае се за церемония на обновление и духовно възраждане, където четирите универсални елемента – земя, огън, въздух и вода – помагат на човек да се пречисти физически и духовно. Самата колиба за церемонията (initipi) символизира Вселената. Нейният скелет от върбови пръти изобразява всичко растящо по Земята. Майката – Земя присъства чрез камъните, които – силно нагрети на огън се внасят в колибата. В средата на пода и е изкопана малка яма, в която те се поставят – тя представлява центъра, “пъпа” на Вселената, “гнездото” на Великия Дух. Водата, която се излива върху камъните, е символ на живителната влага, а издигащата се гореща пара – на свещения дъх на живота. Ритуалът се провежда на четири етапа, по време на които се пеят сакрални песни, звучат молитви, водят се откровени, задълбочени разговори, пуши се лула. Когато накрая участниците в церемонията напуснат колибата, те излизат преродени от утробата на Майката–Земя. Това преминаване от плътния мрак на ритуалната колиба към дневната светлина символизира и освобождаването на човека от невежеството, егоизма и грубия материализъм. След обновяването на своята същност, той встъпва в света на просветлението и мъдростта.
Може би “най-индиански” духовен символ си остава свещената лула (Chanunpa Wakan на езика лакота). Тя заема централно място в обредния живот на всички прерийни и на повечето североамерикански индианци. Лулата се явява “преносим олтар” и източник на благодат. Тя е и умален модел на света. Каменната и “глава” репрезентира Земята и женското начало. Дървеният мундщук представлява всички растения и мъжкото начало. Украсата на лулата също е символична – бизоновата козина символизира всички четирикраки, орлови пера – всички птици, а четири ленти в различни цветове репрезентират световните посоки. Към лулата винаги е добавена малка дървена пръчка, с която се притиска или леко разравя горящия тютюн; с нейна помощ тютюнът не загасва, но тази пръчка е и “жезъла на волята”. Той показва, че молещият се с лулата ще вложи цялата си човешка воля в изпълнението на собствената си молба към Силите, а няма да стои безучастно, чакайки само духовете да му помогнат. Пушенето на тютюна е дар към Великата Тайна и другите Сили, то е връзка с тях (тютюнът израства от Земята, минава през Човека, през неговата лула и, под формата на дим, отива към Небето); същевременно пушенето представлява обмяна на свещения дъх на живота между участниците в ритуала. Черният Лос е казал: “…И защото символизира всичко това и дори повече, отколкото който и да е човек може да разбере, лулата е свещена”. Цитираният многократно Джоузеф Е. Браун, един от най-големите специалисти по духовната култура на североамериканските индианци за всички времена, смята, че “ако се постигне пълния смисъл на лулата и ценностите, заложени в нея и в съпътстващите я ритуали, то може да се твърди, че религията на прерийните индианци е разбрана в цялата й пълнота”.
В заключение нека си припомним, че всяко духовно развитие, независимо по каква система се извършва то, задължително включва три степени, следващи една след друга и пораждащи се една от друга. В крайна сметка те се обединяват в съзнанието и душевността на поелия по дадения Път индивид, позволявайки му да постигне целта на този Път. Споменатите три степени могат да бъдат обозначени посредством различни термини, в зависимост от съответната традиция, система, учение; в контекста на коренната американска духовност най-удачно би било да ги назовем Пречистване, Усъвършенстване (или Разширяване) и Единение.
Пречистването се осъществява с цел да се отстранят “шумовете” на ежедневието, блуждаещите мисли, негативните емоции, съмненията и страховете, да се постигне свещена ситуация, конкретна определеност на духа, съсредоточаване на съзнанието. Различните обредни опушвания с дим от пелин, кедър и “сладка трева”, ритуалите с лулата и парната церемония са фундаментална част от пречистващите действия в североамериканската индианска духовна практика. Тук влизат и множество медитативни техники – пряко свързани с изброените церемониали или отделно от тях.
Разширяването е по-нататъшен етап от духовното усъвършенстване, при който се осъзнават връзките с другите същества, населяващи света (световете). Тук влиза и постепенното овладяване на различни сили, боравенето с тях, навлизането в същността на Древните Пътища, на Фундаменталните Начини, на Старите Закони на Земята. Постенето за видение е типичен пример за ритуал, целящ Разширяване, но дори изучаването на животните, растенията, камъните (тяхната същност, навици, начин на живот и т.н.), дори пътешествията из гората, из прерията, сред планините дават изключителни резултати при правилно насочено съзнание, при отворен, храбър и едновременно почтителен дух.
Единението (нека пак се върнем към сиукската ритуална фраза “Ние всички сме едно”, имаща преки аналози в духовните традиции на множество други коренни американски народи) цели постигането на еквивалентност между микро- и макро-космоса, между индивида и Вселената.
“Моите думи не правят друго,
освен единство -
с величието на планината,
с величието на скалата,
с величието на дървото.
Те не правят нищо друго,
Освен единство -
с моето тяло,
с моето сърце.
Нали ще ми дадете помощта си,
нали ще ме благословите
с огромната си сила -
ти, ден
и ти, нощ?
Всички вие ме гледате сега
и аз постигам единство със света”.
(Традиционна молитвена песен на племето йокутс)
Франк Подиграващият Враните, шаман, лечител и прорицател от народа лакота казва, че когато човек постигне Единение, той се превръща в “куха бизонова кост”, през чийто канал Великата Тайна излива своята мъдрост и благодат към човешките същества. Единението, обаче, не е загуба на личността – то е разширяване на Аз–а до границите на Мирозданието. То е крайната степен на Пътя (ако въобще може да се твърди, че Пътят има край!) и се постига само след като са налице Пречистването и Разширяването.
Вероятно най-жизнеустойчивата черта на индианските духовни традиции си остава идеята за Седмата Посока, скрита дълбоко в човешките сърца и очертаваща единствено важните ориентири тук и сега. В горещия мрак на парната церемония, на върха на бруления от ветровете хълм, въздигайки с благодарност свещената лула или жертвайки кръвта си по време на Танца на Слънцето, човешките същества векове наред са заявявали своето място в света, ролята си на обединители на посоките, на част от Великата Тайна на живота. Американските индианци не са забравили гласовете на своите прадеди. Нещо повече – днес те щедро споделят мъдростта на древните си предци с останалите човешки народи. Защото всички ние сме едно.
Приятелю мой,
Те ще се завърнат отново.
По цялата Земя,
Те се завръщат отново.
Древните учения на Земята,
Древните песни на Земята.
Те се завръщат отново.
Приятелю мой, те се завръщат.
Аз ти ги давам,
И чрез тях
Ти ще видиш,
Ти ще разбереш.
Те се завръщат отново
Тук, на Земята".
Песен на вожда Лудия Кон (1842-1877)
Любомир Кюмюрджиев
"Разделеното мислене и Червеният път" - доклад на Десислава Драгиева
Седмата посока - Любомир Кюмюрджиев
"Роднaтa земя: човекът в хaрмония с природaтa" - Питър Мaтисен
За историята на индианското образование в Канада - Евгени Николов
Дар от Седящата Черноглавка (2006)