Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

Място и значение на пейотизма и коренната американска църква в духовните практики на североамериканските индианци

Любомир Кюмюрджиев

"Дядо Пейоте няма уста, но ми говори. Той
няма очи, но ме вижда. Няма уши, но ме чува. Той е
песен, понесена от вятъра. Пейотисткият Път
е на хиляди години. Той е стар колкото Земята".

Ленърд Кроу Дог, съвременен пейотистки
лидер и шаман на тетон-лакота

Пейотът (Lophophora Williamsii), или както е по-правилно да се произнася - пейоте, е кактус без бодли, който расте в долината на Рио Гранде и на юг от нея. В цветните му пъпки - зеленикави на цвят, с ярко изразени малки бели петна, се съдържат девет алкалоида от групата на изохинолините, които по своето физиологическо въздействие имат халюциногенен ефект.
Името "пейоте" идва от езика на ацтеките (науатл), където се произнася като "пейотл", означаващо "гъсеница"; аналогията идва от приликата между мъхнатите плодове на кактуса и гърба на гъсеница. Сред различните индиански народи наименованието варира според съответните езици и диалекти - лакота (западните сиукси) например, наричат кактуса унчела (целебна магия) или просто пежута (билка, лек) - но "пейоте" се е наложило като своего рода "международен" термин.
Пейотистките ритуали са се практикували между племената от централно и северно Мексико и днешните югозападни области на САЩ (уичоли, яки, тараумара и др.) от стотици години, а според някои изследователи - дори от няколко хилядолетия [виж напр. Carolyn E. Boyd & J. Philip Dering, "Medical and hallucinogenic plants in the sediments and pictographs of the Lower Pecos, Texas Archaic"; "Antiquity", vol. 70, № 268, June 1996, pp. 256-275; б.м. Л.К.]. През втората пловина на ХIX в. тези ритуали са пренесени в южната част на Великите равнини, където получават широко разпространение сред прерийните индианци, най-вече между команчите и кайова.
Разказва се, че първият разпространител на пейотизма сред племената от равнините бил известният вожд на команчите Куана Паркър (1845-1911)1. При е един набег в Мексико той бил зле наранен от рогата на разбеснял се бик и положението му било критично. За щастие, войните от отряда му успели да намерят една бруха (местна индианска шаманка), която спасила живота на вожда. Куана бил лекуван с помоща на тайнствена билка, която като по чудо го върнала от прага на смъртта. Шаманката се съгласила да посвети своя вече оздравял пациент в тайнството на ритуала, свързан с непознатото растение. Явно се касаело за някакъв личен ритуал, защото демонстрираната по-късно от К. Паркър пейотистка церемония значително се различава да речем от тази при уичолите или яките. Така или иначе, вождът Куана Паркър станал първият пейотист сред североамериканските индианци. Силно впечатлен от чудодейното си оздравяване, а и благодарен, че "дядо Пейоте" спасил живота му, Куана се заел ревностно да разпространява новия култ. Интересен факт е, че известният американски етнолог Джеймс Мууни (Mooney, 1861-1921), помага на вожда Паркър да систематизира учението на пейотизма2. Смята се, че вследствие на тази систематизация в началото на нашия век възниква и Коренната американска църква (КАЦ).
Самото название "църква" буди известно недоумение, но за налагането му съществуват редица конкретни причини. Основната от тях е религиозната и социална нетърпимост, преследванията и забраните, които били наложени на пейотизма още по време на първите срещи на белите завоеватели с последователите на този култ. Испанските хронисти съобщават, че чичемеките използвали пейоте, целейки ясновидство - така те предвиждали кога ще бъдат нападнати от врагове или пък какво ще бъде времето през следващия сезон. Разбира се, пейоте бил обявен от католическите свещеници за "дяволски корен, отклоняващ индианците от спасението" - ето защо заловените пейотисти били изгаряни на клада. В края на миналия и началото на настоящия век християнските мисионери в САЩ не реагирали по-благосклонно по отношение на пейотизма, виждайки в него "бариера към Бога и цивилизацията"3. Мнозина пейотистки лидери били затваряни, на други със сила налагали да се откажат от вярата си, а пейоте-ритуалите били забранявани. Дори извън религиозната доктрина, гражданската позиция спрямо пейотизма също не била благосклонна, определяйки церемониите му като "аморални оргии на дрогирани индианци"4.
Всичко това наложило едно официализиране на пейотисткия култ на базата на религиозните свободи, към които американското общество е иначе тъй чувствително; така през 1918 г. в щата Оклахома била законно регистрирана Коренната американска църква5. Впрочем, немаловажна причина за избирането на наименованието "църква" е и фактът, че в края на ХIX и началото на XX в. християнизацията сред индианците вече била пожънала известни успехи, състоящи се най-вече в едно странно за европейското съзнание смесване на традиционни вярвания и елементи от християнството. Ето защо в ритуалите на КАЦ присъства Библия, а пейоте често се разглежда като въплъщение на Светия Дух или самия Исус Христос. Християнизираната версия на пейотизма станала известна под името "Церемония на Огнения кръст". Нейното окончателно утвърждаване сред част от индианците дошло с откровението, което получил един пейотист от племето кедо, който се срещнал с Христос във видение и лично от него научил, че Божият син е избрал да общува с коренните американци чрез пейоте.
По-късно, в условията на известно разведряване на атмосферата по отношение на традиционните индиански вярвания, пейотистите-нехристияни създали второ крило на КАЦ, известно като "Церемония на Лунния огън"6. Между последоветелите на християнското и нехристиянското крило на пейотистката църква не съществуват никакви сериозни противоречия - те понякога дори провеждат церемониите си съвместно. Днес КАЦ има между 30 и 35 хил. последователи на територията на САЩ7. Проблемите на пейотизма все още не са решени напълно. Част от общественото мнение и федералните власти си остават враждебно настроени срещу този култ, дори и след официалното му регистриране като църква. През 1978 г. Конгресът на САЩ одобри Акта за религиозни свободи на американските индианци, в който бе посочено, че пейоте може да се използва, но само при церемонии и само от членове на КАЦ8. Ала през 1990 г. Върховният съд на САЩ постави отново под съмнение законността при употребета на пейоте. В крайна сметка бе решено всеки щат сам да определя дали е законно използването на смущаващия кактус на неговата територия. Повечето губернатори определено проявяват разбиране и не поставят пречки пред пейотизма в управлявания от тях щат9.
Впрочем, негативно отношение към КАЦ проявяват и някои индиански традиционалисти. Основното им обвинение срещу пейотизма се състои в това, че той не е традиционна религия за североамериканските индианци, че откъсва представителите на много племена от автентичните им духовни традиции, че размива различията и по този начин унищожава богатството от култове и духовни системи, значително вариращи при различните коренни народи. Към тези мотиви се добавят и обвиненията срещу християнизиращата роля на Церемонията на Огнения кръст10.
Същевременно, пейотизмът си има своите защитници - коренни американци и неиндианци. Още в "Handbook of American Indians", излязъл през далечната 1910 г., четем: "Лабораторни тестове показват, че пейоте притежава разнообразни и ценни медицински качества, потвърждаващи идеята на индианците, които смятат този кактус за своеобразна панацея. Ефектът от приемане на пейоте по време на церемония довежда до духовна екзалтация, твърде различна от наркотичните халюцинации. Организмът не реагира болезнено на пейоте и след изтичане на въздействието му, както и по време на самото действие на кактуса, няма никакви негативни остатъчни ефекти"11.
Известният американски писател, етнолог и художник-фотограф Рихард Ердьош, който многократно е присъствал на пейотистки церемониални събрания, твърди, че употребата на пейоте често не води до никакъв друг ефект освен този, че човек се "зарежда" със сили и енергия и по-лесно издържа на уморителния ритуал, продължаващ от залез до изгрев12. Според Ердьош пейоте довежда понякога до лека еуфория и сравнително рядко - до същинско видение (vision), макар че тъкмо получаването на видение да е една от най-главните цели на цялата пейоте-церемония. Дори получил видение, пейотистът не излиза извън ментален или физиологически контрол. По мнение на Р. Ердьош, трансовите състояния по време на ритуалите се дължат колкото на пейоте, толкова и на твърде експресивните пейотистки песни, съпроводени от въздействащите по особен начин звуци на водния тъпан13.
На свой ред, пейотистите също защитават уверено и аргументирано своята вяра. Според тях Пейотисткият Път обединява индианците от Северна и Южна Америка, дава им възможност да провеждат ритуали и да се молят заедно, като по този начин осъзнават особено ярко своята сплотеност. Що се отнася до различните племенни традиции, пейотистите смятат, че КАЦ по никакъв начин не противоречи на старите вярвания; те дори насърчават съмишлениците си да изучават традициите на своите народи и да ги следват14. Последователите на КАЦ подчертават, че пейоте не е лабораторно добит наркотик и даже въобще не може да се нарече наркотик, тъй като е дар от Природата. Това е свещено растение - растение на силата, чрез което се получава божествено познание. То издига ума и душата в друг свят, на по-високо ниво. Чрез него човешкият дух пътува из невероятни места, среща се със свещени същества или с отдавна починали любими хора. "Дядо Пейоте е стар колкото Земята - казват пейотистите. - Той е наш приятел, водач и съветник"15. Доказано е, че човек не се пристрастява към пейоте, не съществува наркотична зависимост от него. Пейоте се приема през устата, а вкусът му в никакъв случай не може да се нарече приятен. Свещеното растение се използва само на церемонии - никой не го употребява само за да получи видение, или да се "отпусне" и "освободи" от грижите и проблемите. Нещо повече - пейотистите правят много за решаването на проблемите с наркоманията и алкохолизма, които са твърде болезнени в повечето индиански резервати днес16. Факт е, че някои старинни ритуали - като например Церемонията на Бялата Бизонова Жена при лакота, свързана с встъпването на момичето във възрастта на жената, се пазят и провеждат само в пейотистки общности.
В самото начало на ХХ в. пейотизмът идва при западните сиукси; през 1903 г. един индианец от племето уинебаго, Джон Мечата Кожа, донася пейотистките ритуали в лакотския резерват Роузбъд. Деветнадасет години по-късно, през 1922 г. е основана и сиукската КАЦ. Нейни създатели са Орловият Ястреб, Джо Добрият Дъх, Франсис Малкият Жребец, Оранжевата Звезда, Джим Синята Птица, Едмънд Червеното Перо и Джим Звездният Бик17. С течение на годините около 1/3 от всички сиукси последвали учението на пейотизма, Пейотисткият Път. Междувременно чрез команчите и кайова КАЦ разпространила влиянието си сред десетки племена - апачи, навахо, шайени, арапахо, ото, потаватоми, споменатите вече уинебаго, кроу, уичита и много други. Освен между Церемонията на Лунния огън и на Огнения кръст, разлики съществуват и между пейотистките ритуали при отделните индиански народи (например има лакотски начин за провеждане на ритуалното събрание, а има и начин на навахо), но тези разлики са малки. Все пак, трябва да се подчертае, че даденото по-долу описание на пейотистка церемония е съобразено с начина, по който я провеждат тетон-лакота.
Ритуалът на КАЦ се провежда по различни причини - от лекуване на заболявания, през молитвени събрания до празнуване на рождени дни. Срещите обикновено се провеждат през съботните нощи. Церемонията е много сериозна, изпълнена с достойнство и смирение. Следва се стриктно, като много се държи на това всички ритуални предмети да бъдат използвани по правилния начин. Ритуалните пейотистки събрания се провеждат в специално пейоте-типи (традиционната шатра на прерийните индианци, но по-голяма и специфично украсена). В редки случаи ритуалът се провежда и в къща, но се предпочита типито. То е символ на единството, олицетворявайки Кръга на Живота. Неговият под е Земята, стените репрезентират Небето, а прътите, които поддържат стените, символизират духовните пътища на Праотците. На върха на централния носещ прът се завързва орлово перо - в чест на Създателя. Типито принадлежи на жените - мъжете са само гости в него. Половината чергило на пейоте-типито е боядисана в ярко червено, а другата в тъмно синьо - това са символите на деня и нощта, на мъжа и жената, на живота и смъртта. От двете страни на входа са изрисувани пейотистки символи - звезда, силует на водна птица или кръст18.
Участниците в предстоящия ритуал на КАЦ се събират около типито малко преди залез слънце. Те се молят и го обикалят четири пъти по посока на часовниковата стрелка, преди да влязат. Входът на типито гледа на изток, посоката на Утринната звезда. Когато тя изгрее на другата сутрин, ритуалът ще приключи, а пейотистите ще са извървели цялостен кръг по Колелото на Живота - от изток до изток, влизайки вечерта и излизайки сутринта през входа на пейоте-типито.
Вътре хората се подреждат в кръг, в центъра на който, в специално огнище, се разпалва ритуален огън (фиг. 1). Седи се обикновено с кръстосани крака, "по турски" (или индиански!). Веднъж заели местата си, участниците в церемонията не ги напускат до самия й край; в някои пейотистки ритуални събирания не се допуска излизане извън кръга (типито) дори по природна нужда19!

Точно срещу входа на типито, зад огъня, с гръб на запад и лице на изток, сяда Водачът-по-Пътя (Road Man или Road Chief )20. Той е опитен пейотист, който има най-отговорна роля в цялата церемония. Наричат го Водач-по-Пътя, защото той ще ръководи останалите участници в ритуала по Пейотисткия Път. Заметнат е с шал или наметало с различно боядисани половини - червена и синя - като символиката е същата като при цветовете на пейоте-типито. Обикновено в двата края на наметалото е извезана водна птица или звезда.
Вдясно от Водача-по-Пътя сяда този, който е избран да поддържа ритъма на пейотистките песни с водния тъпан. Неговата роля също е много важна и отговорна. Той е единствения участник в церемонията, който се движи из типито по време на ритуала, сядайки поред до всеки, който започва да пее.
Вляво от водача сяда Кедровият човек - той ще опушва типито и всички присъстващи с тлеещи клонки от кедър, защото ароматният дим на това свещено дърво пречиства и тялото, и духа.
На изток, до самия вход на типито сяда Поддържащият огъня, който се нарича още Пазител на входа. Със специално подготвени дърва (ясен или канадска топола) той поддържа огъня през цялото време на ритуала, като по определен начин подрежда жаравата в дадени свещени фигури, в зависимост от етапа на церемонията. Поддържащият огъня пази входа, за да не влиза или излиза никой до края на ритуалното събрание.
Вдясно от него сяда Пазителката на Водата. Тя винаги е жена, като при лакота това задължително е или съпругата, или дъщерята на Водача-по-Пътя21. Тази Пазителка внася в типито осветена вода, която участниците в церемонията ще пият на определени интервали. Водата репрезентира Първичния океан, от който е произлязъл светът, а също и Живота в генерален аспект.
Останалите пейотисти сядат без специален ред, като идеята е да се наредят в кръг около огнището.
Пред Водача-по-Пътя има малък олтар - постлано на земята правоъгълно парче червен вълнен плат, на който се поставят свещените предмети на пейотисткия ритуал, като първоначално по олтара се посипва слой бял сейдж (американски пелин). Отгоре се подреждат пейотистки жезъл, дрънкалка от кратуна, ветрило от пера и свирка от орлова кост. Някои от останалите участници в церемонията също си носят свои собствени жезли, дрънкалки, ветрила и свирки, които съхраняват в специални дървени сандъчета, богато украсени с пейотистки символи. Някои от тези сандъчета са истински произведения на изкуството.
При Церемонията на Огнения кръст пред олтара на Водещия-по-Пътя се поставя Библия. При Церемонията на Лунния огън пред този олтар има друг, направен от две чаталести пръчки, напряко на които е поставена трета (образувайки по този начин П-образна форма); на него се закрепва Свещената лула с глава от червен камък (катлинит). Пред олтара на лулата се прави от пясък трети олтар с формата на полумесец, отворен към огнището. По дължината на целия полумесец се очертава с червен пясък една средна линия, символизираща Пътя на Живота. В центъра на този Път (и на целия олтар-полумесец) се поставя голяма цветна пъпка пейоте - това е Дядо Пейоте, духът на свещения кактус. Още по-напред, до самото огнище, се изгражда друг, по-малък олтар, също с форма на полумесец, отворен към огъня. Той се прави от пръст. Следва огнището, което представлява силата на огъня, а също и животворното слънце. Отвъд огнището, откъм страната на входа (изток) се разстила олтар от червен плат, върху който се поставят голям съд с осветена чрез молитви вода и по-малки съдове със свещена храна: царевица, сушено месо, диви вишни или други плодове. Царевицата е типично индианско растение - в древна Америка коренните жители са я култивирали и са я подарили на целия останал свят. Месото репрезентира бизона, а и въобще всички четирикраки, които даряват телата си, за да могат хората да живеят. Вишните са символ на дълголетието - неслучайно клонка от вишна се окачва на централния стълб на Танца на слънцето, една от най-свещените церемонии на прерийните индианци.
Отвън, вдясно от входа, се поставя наръч дърва, достатъчно голям, за да може огънят да се поддържа през цялата нощ и достатъчно наблизо, за да може Поддържащият огъня само да се пресяга през входа, за да го достига.
Водният тъпан е свещен за пейотистите. Напълнен донякъде с вода, при удряне върху кожата му той издава звуци с особен, много дълбок резонанс22. Духът на Дядо Пейоте говори чрез водния тъпан. Неговото специфично бумтене напомня пулса на гигантско сърце и съществуват множество твърдения, че тъпанът влиза в синхрон с ударите на сърцата на участниците в церемонията, постепенно започвайки да направлява техния ритъм. В стари времена водният тъпан е бил правен от голям издълбан дънер на канадска топола, върху който, след наливането на определено количество вода, се опъвала еленова или бизонова кожа. Днес дънерът обикновено се заменя с голям меден котел.
При християнизираното крило на КАЦ котелът има задължително три крака, което символизира Светата троица23. Кожата върху водния тъпан се обтяга отгоре на котела по специален начин с ремъци. Те се намотават около подпъхнати под кожата на тъпана седем камъчета, прикрепени на равни разстояния около външния ръб на котела. За християнизираните пейотисти тези камъчета символизират седемте причастия, а за привържениците на Церемонията на Лунния огън - седемте племена на сиукския народ (Oceti Sakowin). Когато кожата е вече обтегната, кръстосващите се върху дъното на котела ремъци образуват формата на звезда - това е Утринната звезда, светилото на мъдростта и просветлението. Отстрани, в специално завързан възел е пъхнат рог от сръндак, с чиято помощ ремъците се донатягат, ако се наложи. Палката, с която се удря тъпана, е специално украсена и често се изработва от някакво скъпо дърво - дори абанос. Тя символизира растенията по Земята. Пейотистите смятат, че в палката се съсредоточават спомените за скъпи хора, които вече не са в света на живите - тя им помага да присъединят своите гласове към песните на церемонията.
Пейотисткият жезъл е дълга около 110-120 см. права пръчка, украсена с маниста, пера, кожени шнурове и снопчета боядисана конска грива. Той е символ на авторитет и единство. Тръгва от Водещия-по-Пътя и се предава по кръга - когато го поеме, всеки участник в церемонията изпява своите четири ритуални песни. Жените в пейотисткото събиране само поемат и предават жезъла, но не го задържат у себе си дори и когато пеят. Впрочем, в по-стари времена жени въобще не са вземали участие в пейотистките събирания, но след Втората световна война те се включват в тях равностойно с мъжете.
За последователите на Огнения кръст жезълът символизира тоягата, на която се е опирал Исус по време на своите странствия. За пейотистите от Церемонията на лунния огън той е връзка с вятъра и гръмотевиците и представлява красиво облечен човек, украсен с маниста и орлови пера. Той е медиатор между хората и небесните сили - мислите и молитвите се концентрират върху него и тръгват нагоре, а отгоре, пак чрез жезъла, като чрез една своеобразна "антена", се получават видения и откровения, съвети от Праотците.
Дрънкалката, направена от кратуна с прикрепена към нея дървена дръжка, отмерва заедно с водния тъпан ритъма на свещените пейотистки песни. Отгоре на "главата" й се поставя украса от конска грива, боядисана в червено. Смята се, че тази украса представлява утринните лъчи на слънцето. Някои по-традиционалистки настроени пейотисти я виждат и като боен накит върху главата на воин. В кратунката има малки камъчета, взети от мравуняци - на мравките лакота гледат като на особено мъдри същества. Понякога към камъчетата се добавят парченца кристали. Потраквайки, те донасят гласовете на духовете. Човешките мисли и въпроси влизат в "главата" на дрънкалката, а тя им дава отговор. Дръжката й е украсена със символи на дъгата - моста между световете. От дръжката висят дванадесет кожени шнурчета. Християнизираните пейотисти виждат в тях 12-те апостоли, а традиционалистите - 12-те луни (месеците) на лакотския годишен календар.
Дванадесет са и перата на пейотисткото ветрило, а дръжката му е укресена подобно тази на дрънкалката. Ветрилото, размахвано от ръката на опитен пейотист, насочва мислите, молитвите и песните към Праотците. Същевременно то "хваща" идеи за песни от въздуха наоколо, из който летят духовете. Ветрилото репрезентира "крилатите роднини" - птиците. За този свещен предмет се използват перата на няколко точно определени вида птици24.
Орловите пера са символ на мира и благоденствието, но освен това са символ на вождовете и затова с ветрило от перата на орел може да си служи само Водещият-по-Пътя, тъй като той е пейотисткия духовен вожд.
Перата от сврака са особено лечебни - затова ветрила от такива пера се използват при церемонии за лекуване на болни.
Ястребът е могъщ ловец и воин, който може да разбере човека и да му помогне, давайки му част от голямата си сила. Поради това някои пейотисти използват ветрило от ястребови пера.
Синята американска сойка олицетворява небето, красотата на чистия, светъл ден. Затова перата й също се използват за направа на пейотистки ветрила.
Перата на кълвача са особено лечебни за хората, които имат в тялото си камъни - в жлъчката или бъбреците.
Жълтата овесарка пък се грижи за семейството, за да бъде то здраво и силно.
Новопосветените пейотисти държат в ръцете си малки ветрила от пера на славей, за да научат по-бързо всички песни на КАЦ.
Не се използват пера от гарван или врана - те са траурен символ25.
Особено ценени и търсени за пейотистки ветрила са перата на папагал, които се намират по-трудно, тъй като на север от Рио Гранде папагалите не се срещат26. Първото ветрило от папагалски пера било донесено при лакота от един мексикански индианец през 1936 г. В сиукските резервати подобни ветрила са все още рядкост27. Интересно е да се отбележи, че при разкопките на Пуебло Бонито, щата Ню Мексико, са открити останки от такива ветрила, използвани вероятно при пейотистки ритуали през XII-XIII в. На папагалските пера се гледа като на символ на единството между североамериканските индианци и индианците от Централна и Южна Америка. Папагалът е птица, която може да бъде научена да говори на всякакви човешки езици, затова пейотистите я смятат за преводач, медиатор между народите и различните същества в най-широк смисъл. Перата на папагала със своята многоцветност освен това репрезентират дъгата28.
Особено важна роля в пейотизма играе Водната птица29. Тя е символ на КАЦ, като тук се разбират както конкретни видове птици - бекаси, чапли, жерави, лебеди, така и един обобщен образ, наричан просто Водната птица. Тя символизира чистотата на духа и тялото, възвишените помисли, невинността. Поради тези свои качества Водната птица се издига с лекота много нависоко, чак до Твореца и отнася до него човешките молитви и желания. Изображения на този висш символ на пейотизма се срещат по сребърни накити, наметала, на стените на пейоте-типито и на много други места. С пера от чапла или жерав Пазителката на Водата благославя свещената вода в пейоте-типито.
Пейотисткото ветрило може да бъде направено както от пера на един вид птица, така и от комбинация от перата на различни видове.
Свирката от орлова кост е връзката с Четирите вятъра (Tatuye Topa) или Четирите главни световни посоки. Чрез нейния звук се привлича вниманието на Създателя. В полунощ Водачът-по-Пътя свири в четирите посоки, приканвайки духовете на починалите приятели и роднини да се присъединят към церемониалното събрание.
Свирката от орлова кост репрезентира и Слънцето, защото орелът лети най-близо до него и гласът му се чува надалече.
По време на ритуала Кедровият човек опушва всички присъстващи със запалени клонки от кедър - дървото на Вечния живот. Духовете обичат тази миризма на вечнозеленото растение, докато злите сили бягат от нея. Освен с кедър, ритуалните опушвания се извършват с пелин (sage) и т. нар. "сладка трева" (sweet grass)30.
Огънят в центъра на типито символизира силата на живота, негаснещата искра, която се предава от поколение на поколение, за да не изчезне никога духът на народа. Той идва от сърцето на Камъка - най-старото същество на Земята. Огънят има дом и в лулата, която обединява хората и ги прави благодарни и доброжелетелни, пречиства ги и ги възвисява.
В церемониалното типи се внася и пейоте, който ще се приема на равни интервали от участниците в ритуала. Използват се два вида пейоте. Този, който има 10 бели точки върху цветната си пъпка, се приготвя като чай или каша - лакота използват предимно него. Пъпките на другата разновидност имат 12 бели точки - те се сушат и се приемат направо в този вид. Цветните пъпки на пейоте се берат на зазоряване, с предшестваща молитва към Земята, Небето и Четирите вятъра. Отрязват се само върховете на кактуса, като след около година пъпките се възстановяват напълно. Смята се, че е най-добре пейоте да се бере от жени, защото според широко разпространената легенда, две жени - баба и внучка, са донесли първите цветни пъпки на свещения кактус при индианците31.
По време на пейотисткото церемониално събиране се приемат четири пъти по четири пъпки (лъжици или глътки) пейоте. Поради землистия си, доста неприятен вкус, понякога пейоте предизвиква гадене и повръщане, но това не притеснява никого, защото се схваща като част от пречестването. За целта зад всеки от участниците е приготвена голяма празна тенекиена кутия.
Числото четири, което е фундаментално, свещено за повечето североамерикански племена, а и за много други народи по света, играе изключително важна роля в пейотизма. Всички цикли в церемониите на КАЦ са ориентирани по това сакрално число. Четири пъти Водещият-по-Пътя пълни, запалва и пуска лулата по посока на часовниковата стрелка в кръга - в началото на церемонията, в полунощ, на зазоряване и в самия край на ритуалното събиране.
В началото на ритуала Поддържащият огъня, с помоща на специален ръжен, подрежда въглените на жаравата в огнището във формата на полумесец. Това е символ на нощта - времето, в което се провежда пейотисткото събиране, но е и символ на жената, възхвала на нейната майчина сила и нежност. В полунощ Поддържащият огъня подрежда жаравата във форма на сърце - тогава всички трябва да отворят напълно сърцата си, защото точно по това време се прави полунощната пауза, в която Водещият-по-Пътя говори за свещени неща, а след него всеки участник, ако пожелае, разкрива проблемите си, иска съвети, търси помощ. В тази полунощна пауза се приемат нови членове на КАЦ, присъстващи за първи път на пейотистко събиране; пак тогава понякога се сключват традиционни бракове между мъже и жени-пейотисти.
Около 4-ри часа сутринта, преди зазоряване, жаравата се оформя като звезда. За по-традиционалистки настроените пейотисти тя е Утринната звезда, а за християнизираните - Витлеемската. В тези ранни предутринни часове понякога също се практикува официално приемане на нови членове на пейотистката общност.
В самия край на церемонията Поддържащият огъня подрежда въглените във форма на кръст, който за последователите на Церемонията на Лунния огън символизира Четирите посоки. Съответно пейотистите от Церемонията на Огнения кръст виждат в него кръста на Христос.
Свещените песни на КАЦ се изпълняват в четири фази на нощта в цикъл по четири. Първи пее Водещият-по-Пътя. Той държи по време на пеенето жезъла и ветрилото в лявата си ръка, а дрънкалката - в дясната. Свещените предмети се предават от певец на певец по кръга, отново по часовниковата стрелка. Желателно е всеки присъстващ пейотист да пее четирите си песни, четири пъти по време на ритуала, но това не е задължително - отказалият се просто поема жезъла, ветрилото и дрънкалката и ги предава на следващия участник в церемонията.
Самите песни се пеят обикновено от всеки пейотист поотделно, но се допускат и колективни песнопения. Някои пейотистки песни имат текст, други са без думи (мантрувани). Членовете на КАЦ твърдят, че често думите на дадена песен идват в съзнанието на певеца по време на самата церемония.
Песните на КАЦ се делят на:
1. Четири откриващи песни с примерен текст като този32:

"Велики Дух, благослови моя народ
грижи се за идните поколения.
Благослови Вселената!"

2. Четири полунощни песни:

"Велик Дух, благослови нашите
Роднини и приятели -
Живите и мъртвите!"

3. Четири песни на зазоряване (предшествани от т. нар. "водна пауза"; тогава Пазителката на водата дава на всички присъстващи да пият осветената вода, като всеки пиещ трябва да каже нещо искрено и доброжелателно):

"Велик Дух, благослови водите,
които даряват живот на всички същества!"

4. Четири заключителни песни:

"Велик Дух, благослови всички народи!
Животворен Западен ветре, благослови
Всички истински човешки същества (Ikce Wicasa)!"

След приключване на четвъртия цикъл от пейотистки песни следва утринната пауза, в която се поднасят варена или печена царевица, месо или пемикан, плодове и кафе. Водят се свободни, откровени разговори, споделят се радости и проблеми, обменят се мнения.
Когато утрото встъпи напълно в правата си, Пазителката на водата поднася на всички пречистващата и едновременно зареждаща със сила "Утринна вода". Първи пият от нея опечалените, хората в траур, а също и дошлите от най-далече. На тях се обръща особено внимание, а към скърбящите се проявява съчувствие.
Накрая всички още веднъж се пречистват чрез дима на кедъра. Някой от дошлите от най-далече (обикновено първият, отпил от "утринната вода") става и казва: "Добро утро. Това беше всичко". Водещият-по-Пътя благодари на всички присъстващи за това, че са се присъединили към ритуала. След това хората излизат един по един от типито и се разотиват. Церемонията е завършила.
Пейотистките ритуали се провеждат не само в съвременните индиански резервати, но и в индианските общности в някои от големите градове на САЩ33. Все по-често към КАЦ се присъединяват и не-индианци. Напоследък пейотизмът намира свои последователи и в Европа34.


Бележки:

1. За историята на раняването на К. Паркър и приобщаването му към пейотизма виж Leonard Crow Dog and Richard Erdoes, "Crow Dog: Four Generations of Sioux Medicine Men"; New York: Harper Perennial, 1995, p. 93, и Richard Erdoes, "Crying For a Dream"; Santa Fe: Bear & Co, 1989, p. 36.
Относно ранния етеп на пейотизма в САЩ виж Omer C. Stewart, "Peyote Religion: A History"; Norman: University of Oklahoma Press, 1987.
2. "Crying…", p. 37.

3. Ibid., p. 37.

4. Charles Watson, "The American Religions"; New York: Doubleday & Co, 1948, p. 113.

5. Според мнението на Ленърд Кроу Дог, фактическото утвърждаване на КАЦ в Оклахома става по-рано, ок. 1902-3 г. (личен разговор, 1995 г).

6. Наричат я още "Церемония на Полумесеца".

7. Според други сведения, те са много повече; сочат се цифри от 150 до 250 хил. души (за числеността виж Sam D. Gill & Irene F. Sullivan, "Dictionary of Native American Mythology"; New York & Oxford: Oxford University Press, 1992, а също "Коренное население Северной Америки в современном мирe"; Москва: "Наука", 1990, с. 264).

8. "Insight Guides - Native America", ed. by Hans Hofer and John Gattuso; APA Publications, 1992, p. 209.

9. Ibid., p. 209.

10. Такива мотиви изтъкнаха пред автора някои лакотски шамани-традиционалисти.
По въпроса виж също Wallace Black Elk and William Lyon, "Black Elk: The Sacred Ways of a Lakota"; San Francisco: Harper & Row, 1990, и Archie F. Lame Deer and R. Erdoes, "The Gift of Power: The Life of a Lakota Medicine Man"; Santa Fe: Bear & Co, 1992.

11. Fredrick W. Hodge, "Handbook of American Indians", Bulletin № 30 of the Bureau of American Ethnology; Wash. D.C., vol. 2, 1910, p. 264.

12. "Criyng…", pp. 37-39.

13. Ibid., p. 39

14. Сведение на Ленърд Кроу Дог и Гас Йелоу Хеър (личен разговор, 1995 г.).

15. "Crow Dog: Four Generations…", p. 92.

16. Ibid., pp. 92-98.

17. Ibid., p. 91.

18. Авторът двукратно има възможност да разгледа обстойно пейотистко типи в резервата Роузбъд, Юж. Дакота.

19. Според личното наблюдение на автора на пейотистка церемония в резервата Роузбъд, август 1995 г.

20. Следващото описание на пейотистката церемония и ритуални пейотистки регалии е направено въз основа на личните разговори на автора с Ленърд Кроу Дог и обясненията, дадени от този известен съвременен духовен и политически деец от племето лакота, както и по "Crow Dog: Four Generations…", pp. 92-102.

21. За Пазителката на водата, пейоте-олтарите и водния тъпан виж Paul Steinmetz, "Meditation with Native Americans: Lakota Spirituality", Santa Fe: Bear & Co, 1984, pp. 14-18.

22. Прерийните индианци взаимстват водния тъпан от племената от североизточната горска област - ирокези и алгонкини. За въздействието на тъпана виж Michael Harner, "The Way of the Shaman"; San Francisco: Harper & Row, 1990, pp. 62-63, pp. 142-144.

23. Трикракият котел е свързан с триножника, който в индианската традиция има важно значение. На триножник се окачват свещените предмети вътре и извън типито; самото типи, като символичен модел на света, има три пръта като основа на конструкцията си. За символичното значение на триножника (вкл. в устройството на типито) виж Joseph E. Brown, "The Sacred Pipe: Black Elk's Account of the Seven Rites of the Oglala Sioux"; Norman: University of Oklahoma Press, 1953, p. 31, както и Joseph E. Brown, "The Spiritual Legacy of the American Indians"; Lincoln: University of Nebraska Press, 1978, p. 66. Редица автори подчертават разделянето на ритуалите в почти всички традиции на три етапа (виж "The Spiritual Legacy…", p. 72, а също Frithjof Schuon, "L'Oeil du Coeur", Paris, 1950).
Тук трябва да се посочи и връзката на триножника с шаманската представа за триделното устройство на света (виж Мирча Елиаде, "Шаманизмът и архаичните техники на екстаза"; София: "ЛИК", 1996, с. 285-288), както и соларната му символика, свързана с изгрева, зенита и залеза (H. Dontenvill, "La mythologie francaise"; Paris, 1949).

24. За символиката на перата виж "Crow Dog: Four Generations…", pp. 100-101.

25. Ibid., p. 101.

26. В Сев. Америка е обитавал само т. нар. каролински папагал (Conuropsis Carolinensis) - дребен вид, който се е срещал в Юж. Каролина, Джорджия, Флорида и Алабама. Той е бил напълно изтребен през миналия век (последният екземпляр умира в зоопарк през 1904 г.).

27. "Crow Dog: Four Generation…", pp. 100-101.

28. Ibid., p. 103.

29. "Crying…", p. 38.

30. Става въпрос за западния бял пелин (Artemisia gnaphalodes) и т. нар. "сладка трева" (Hierochloe odorata).

31. "American Indian Myths and Legends", ed. by Richard Erdoes and Alfonso Ortiz; New York: Pantheon Books, 1985, pp. 65-69.

32. Примерните текстове на песните са дадени по R. Erdoes, "Crying…", p. 42, но се срещат още множество варианти.

33. Според Р. Ердьош пейотизмът има особено широко разпространение в Лос Анжелис, Минеаполис, Денвър, Чикаго и Рапид Сити ("Crying…", p. 37).

34. Пейоте-церемонии се провеждат все по-често във Великобритания, Германия, Белгия, Холандия и др., като обикновено Водещи-по-Пътя са американски индианци.

Текст към фиг. 1: 1. Водещ-по-Пътя, 2. Кедров Човек, 3. Барабанчик, 4. Олтар за лулата, 5. Полулунен олтар, 6. Линия-път, 7. Дядо Пейоте, 8. Олтар от пръст, 9. Горящ огън, 10. Жарава, 11. Вода, 12. Царевица, 13. Вишни (Wojapi), 14. Месо (Washna), 15. Пазителка на водата, 16. Поддържащ огъня (Пазител на вратата).
Влизане по посока на часовниковата стрелка.

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)