Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

"Старите Песни на Земята..."

Място и значение на песните и танците в традиционната култура на северноамериканските индианци

Преди повече от десетилетие филмът ”Танцуващият с вълци” (в по-точен превод – ”Танци с вълци”) на авторското трио Кевин Костнър, Майкъл Блейк и Джим Уилсън ”обра” почти всички ”Оскар”-и в тържествената нощ на раздаването на тези престижни награди. Малко или повече това беше прецедент в историята на киното – до този момент на ”индианските” филми се гледаше като на приключенски, детско-юношески, несериозни… Обясненията за този прецедент не закъсняха – ”Танцуващият с вълци” е филм с дълбоки нравствени и философски послания, нов поглед върху старата тема за Дивия Запад, дори революционна в редица аспекти творба. Ала като че ли най-убедително прозвуча едно иначе лаическо, доста общо твърдение – филмът е много истински. Действително, това е произведение, което се опита – и в много отношения успя – да вникне в една дълго пренебрегвана като примитивна,чужда и даже враждебна култура, както и в съпътстващата я философия: културата и философията на някогашните индиански племена от Великите равнини на Северна Америка. Особено удачен бе начинът, по който се осъществи това вникване – героят от Гражданската война, стопроцентовият янки лейтенант Джон Дънбар, след близко до смъртта преживяване и в търсене на себе си, заминава за все още неколонизираните прерии на американския Запад, за да попадне сред гордите и свободолюбиви сиукси, да разпознае постепенно техния светоглед като свой и да се превърне в един от тях, в Танцуващия С Вълци:
"Никога не съм познавал хора, толкова обичащи да се смеят, така привързани към семействата си, толкова отдадени един на друг; единствената дума, която идва в съзнанието ми, когато си мисля за тях, е ХАРМОНИЯ.”
Впрочем, тъкмо самотният танц на Дънбар край огъня и също тъй приличащата на танц негова игра с вълка са онзи ключов момент, в който героят приема дълбоко в себе си индианската гледна позиция към света, а и самите сиукси разпознават в танцуващия американски офицер свой роднина по дух. Филмът наистина е постижение и заради споменатия ключов момент, дал заглавие на цялата творба. Предвид наслоилите се шаблони по отношение на северноамериканските индианци, заглавието можеше да бъде ”Ловуващият вълци” или, да речем, ”Храбрият вълк”, или евентуално ”Братът на вълците”… Но Костнър, Блейк и Уилсън реално успяха да открият за себе си и за милиони зрители по света един изключителен по своята дълбочина и специфика аспект на традиционната индианска култура, с чиято помощ представиха тази култура по нов и удивително автентичен, адекватен начин. Джон Дънбар танцува с вълците, за да намери пътя си на човешко същество.
Танците и песните действително са съпътствали живота на някогашните индианци от раждането до смъртта. Те са имали неизменна и незаменима роля в ежедневието им, изразявали са тяхната философия, обслужвали са тяхната религия, очертавали са важните събития в битието им. Северноамериканските индианци не са просто някакви изключително музикални хора, изпитващи чисто естетическа нужда да творят музика и да танцуват. Важно е да се осъзнае, че за тях танцът е магия, реално включване в акта на Сътворението, начин за комуникация със Създателя и Духовете-Помощници, а песните често са молитва, изразяване на неизразимото, сакрални мостове между световете.
Известният сиукски духовен водач Ленард Врановото Куче разказва:
" ”Моят баща е знаел още преди да се родя, че един ден ще бъда шаман и затова, когато майка ми е била бременна с мен, той приближавал лице към корема й и тихо ми пеел свещени песни. Майка ми твърди, че в такива моменти е усещала как аз танцувам в утробата й.”

Песни и танци придружавали и самото раждане на детето. Нерядко някой възрастен, уважаван воин, с множество подвизи в биографията си, научавал бащата или чичото на новороденото момче на определен свещен танц, който той лично бил получил от своите Духове-Покровители. Старецът наставлявал този танц да бъде показан на момчето, когато то порасне, за да му бъде осигурена свръхестествена закрила и успех в начинанията му. По същия начин някоя стара жена, известна с лечителските си умения, учела майката или лелята на новороденото момиче на онази специална песен, с чиято помощ винаги е успявала да открие необходимите й целебни растения или да изгони злия дух на болестта. Не случайно на подобни жестове се гледало като на изключително ценни дарове.
Много песни и танци съпътствали индианското детство. Сред тях имало приспивни песни, осигуряващи здрав сън без кошмари, танци, наподобяващи лов или поведението на различни животни, благодарствени песнопения към животворното Слънце и Майката-Земя, имитации на танците на възрастните и много други. Впрочем, децата участвали в почти всички празненства и церемонии на племето, така че те отрано осъзнавали и сплотяващата сила на песните и танците.
Ритуалното танцуване и пеене заемало важно място в инициациите, провеждани при встъпването на индианското дете в юношеството. Често младежът трябвало да потърси в пост и самота своята магическа песен, а девойката танцувала специален танц в чест на превръщането си от дете в жена.
По-късно юношата се включвал за пръв път в ловен танц, наподобявайки движенията на бизона или елена, а момичето танцувало, облечено в първата самостоятелно ушита рокля или пък се присъединявало към благодарствения танц на жените в чест на царевицата и другите осигуряващи прехраната на народа растения.
Не след дълго младият индианец имал правото да вземе участие в бойните танци на воините, а гласът му се извисявал в песен, прославяща храбростта и саможертвата, описваща полета на стрелата, устрема на коня и опиянението от битката. По-възрастните мъже пеели:

”Прататко, Велики Дух,
погледни това момче –
то иска да бъде смело
като бащите си и техните бащи!”

Девойката-индианка учела песните на женските общества, посветили се на откриването, тълкуването и пресъздаването на свещените символи, изобразявани в бродериите от маниста или оцветени игли на бодливо свинче. Тя участвала и в танците, с които нейните по-възрастни посестрими приветствали завръщането на воините от успешни бойни походи.
Разбира се, съществували много песни и танци, които се изпълнявали просто от радост, заради удоволствието от самото забавление, но те също носели в себе си онази така специфична за традиционната индианска култура благодарност и възхвала на живота – този най-ценен дар от Създателя.
Стъпил вече на суровия път на воина, младежът обикновено се присъединявал към някое от военно-ритуалните братства на бойците от племето – Бесните Кучета, Твърдите Сърца, Лисиците, Носещите Гарван или друго такова. Там той учел свещените песни и изпълнявал ритуалните танци, характерни за даденото братство, облечен в специфични военни одежди и боядисан по определен начин.
Младата индианка научавала от по-възрастните жени на племето да цени и възхвалява животворната сила на женската свещеност. При сиуксите, манданите и други племена почитането на тази сакрална сила намерило израз в култа към Бялата Бизонова Жена, която дала на хората Лулата и свързаните с нея церемонии. Митичната свещена жена и нейните дарове били чествани със специални танци, участниците в които носели наметала и украшения за глава, направени от кожата на изключително редкия бял бизон. Характерни религиозни песнопения съпътствали тези впечатляващи ритуали. Към жените се присъединявали и воините – така била отдавана почит и към женското, и към мъжкото начала.
Песните и танците на северноамериканските индианци действително имали преди всичко религиозно предназначение, самата им същност била духовна, а изпълняването им се отчитало като ритуал. Чернокраките от Северните равнини разказват легенда за гигантски бял бобър, който дарил на едно бедно, изоставено дори от собствения си брат момче огромна магическа сила във формата на вързоп-талисман. Той съдържал множество тайнствени предмети, които олицетворявали всички водни животни и птици. С този талисман момчето можело да предпазва своя народ и самия себе си от болести и нещастия, да осигурява успехи и добър живот. Показателно е, че белият бобър научил юношата на специален танц и свещена песен, с чиято помощ магическата сила на вързопа започвала да действа. В други легенди се разказва как Гърмът дал на чернокраките магическа Лула с огромна мощ, която отново можела да се прояви само чрез специална песен. Същите предания имат и индианците от племето крии. Всички амулети и талисмани се предавали на следващия им притежател (пазител) заедно със съответната свещена песен, а често и с танц на силата. Известни са случаи, когато индианците унищожавали стари, високо ценени сакрални предмети (или ги погребвали, или пък дори ги продавали на музеи), просто защото последният им пазител не бил предал преди смъртта си на никого съпътстващите ги песни, а без тях талисманът не можел да бъде ”приведен в действие”! Често в лечителския ритуал на индианците от народа оджибуей се отдавало много по-голямо значение на песента (респективно – на шаманския танц), отколкото на използваните в ритуала билки:
”Когато лекувам – разказва един оджибуейски шаман – аз пея песента на мечката и тя ми дава своите лечителски способности. Щом изпея песента и духът дойде, аз СЪМ мечката и така прогонвам болестта. Билките, които давам на болния, служат най-вече за това да заредят тялото му със сила и издръжливост, докато гоня духа на болестта от него, но мечката е тази, която всъщност го лекува – тя чува своята песен и идва, за да ми предаде магическата си мощ.”
Поради същата причина онези мъже и жени, които посвещавали живота си на лечителството или на други спиритуални практики в полза на племето си, търсели своите Духове-Покровители, които да им дарят специални песни или определени танци, с чиято помощ да успяват в начинанията си. С молитвени песни конкретни шамани призовавали хубаво време или пък, при необходимост, дъжд, вятър, дори буря. Пак чрез свещени песни и танци военните водачи осигурявали преди битка закрила срещу наранявания и смърт, както и победа на своите воини.
Вероятно най-яркият пример за сакралната роля на танца и песента в живота на северноамериканските индианци е главният годишен церемониал на обновлението при прерийните племена, известен като Танц на Слънцето. Около лятното слънцестоене чернокраките, сиуксите, кроу, шайените, арапахо, кайова и други народи от Великите равнини издигали голямо ритуално скеле в символичната форма на шатра и провеждали там четиридневна церемония, по време на която цялото племе се събирало, за да помоли Създателя и Неговите Помощници за здраве и благоденствие. В пространството около централния стълб на скелето (представляващ Световното дърво) танцували от изгрев до залез и без да докосват храна и вода онези участници в церемонията, които били дали специален обет поради някаква много голяма своя молба към Силите. Те пеели под звуците на тъпаните и дрънкалки:

Прататко,
чуй ме !
През световете аз
изпращам своя глас към Теб!
Смили се над мен,
за да може моят народ
да живее!”

Често на четвъртия ден от Танца шаманите пробивали кожата на гърдите или на гърба на онези танцьори на Слънцето, които предварително ги били помолили за това. През разрезите се прокарвали костени или дървени пръчици, или пък се закачвали орлови нокти, към които били привързани дълги кожени ремъци. Другият край на ремъците бил завързан за централния стълб на ритуалното скеле. Въпреки болката и кървенето, мъжете продължавали да танцуват, а към ударите на тъпаните и свещените песнопения се прибавяли и пронизителните звуци на свирките от орлова кост, които танцьорите надували. Чрез молитвата, вложена в този саможертвен танц, коренните жители на Великите американски равнини търсели закрила и благоволение от страна на Висшите Сили – за своите приятели и роднини, за своя народ, за целия свят.
Животът и смъртта са кръг и макар коренните американци да вярвали в безсмъртието на душата, те по човешки скърбели за починалите си близки. Траурни песни и дори цели комплекси от погребални танци съпровождали покойниците в последния им път. Тези песни и танци не само изразявали скръбта по мъртвия и обичта на живите към него, но и възхвалявали достойния му живот на земята и показвали надеждата, че духът му ще намери добро място в отвъдното. Индианецът от племето яхи Иши се обръща към опечаления от смъртта на съпругата си професор Крьобер с думите:
”Изпей й песента на мъртвите, приятелю – иначе как нейният дух ще намери верния път?!”
Колкото и кратък да е този преглед на ролята на песните и танците в традиционната индианска култура, той ще бъде непълен, ако в него не се включи и темата за любовта. Това красиво човешко чувство е вдъхновявало музиката на всички народи по света – северноамериканските индианци не правят изключение. Характерните музикални инструменти на коренните американци са тъпанът и различните видове дрънкалки, но любовта е изразявана преди всичко чрез индианската флейта. Характерният, неповторим неин глас се е превърнал в ”запазена марка” на онзи раздел от музиката на коренна Америка, който определено е предпочитан от слушателите не-индианци. Съществуват множество легенди за флейтата, но всички те неизменно разказват за чудодейната й сила, която омайва сърцата на девойките и дава израз на най-нежните чувства, на които е способен мъжът.
Традиционните индиански песни и танци са живи и днес. Те се изпълняват на големите и малки фестивали ”пау-уау”, където наследниците на някогашните горди воини и силни жени доказват жизнеността на коренната американска култура. На тези фестивали могат да бъдат видяни – и сред певците, и сред танцьорите – съвсем малки деца и хора в напреднала възраст. Наред с дръзките военни танци на мъжете са представяни и тези на жените, с техните изящни и сложни стъпки. Певческите групи се надпреварват помежду си с не по-малко ентусиазъм от едновремешните племенни певци, като дори авторските им композиции спазват стила на старите песни. И въпреки че днешна индианска Америка носи джинси и маратонки, кара автомобили и гледа телевизия, ”пау-уау” отнася и участници, и зрители в отминалите времена на бизоните, при свободата на огромните пространства, величието на прериите и горите… с дълбокото усещане, че всъщност този свят не си е отишъл, че той по-скоро се завръща. Наистина – все още се носят молитви и песнопения на звучните древни езици, все още се издигат ритуалните скелета на нови и нови Танци на Слънцето. Прав е бил сиукският вожд Лудият Кон (загинал преди повече от сто и двадесет години), когато е изпял в пророческата си песен:

”Приятелю мой,
те ще се завърнат отново
по цялата Земя.
Те се завръщат отново –
старите учения на Земята,
старите песни на Земята.
Те се завръщат отново.
Приятелю мой, те се завръщат.
И чрез тях
ти ще видиш,
ти ще разбереш.
Те се завръщат отново –
тук, на Земята.”

Любомир Кюмюрджиев

Дар от Седящата Черноглавка (2006)