Начало
Глашатай
Островът на костенурката
Арктика и СубарктикаСевероизточни горски индианциЮгоизточни горски индианциИндианци от Великите равниниИндианци от ПлатотоИндианци от Северозападния брягИндианци от КалифорнияИндианци от ЮгозападаАлманахГалерияРечникВръзки

За историята на индианското образование в Канада

Евгени Николов

Аборигенното образoвание като асимилация
винаги и навсякъде се е проваляло… Аборигенното
образование като самоопределение, управлявано
от самите коренни жители, ще преуспее.

д-р Ебер Хемптон

Дълго преди европейците да пристигнат в Северна Америка, индианците развили собствена система на образование. Това било образование, при което племето и природната среда били класната стая, а земята се считала за майка на хората. Старейшините били учителите и те учели децата как да живеят добър живот. Учели ги със своя собствен пример и с методите на показване и повтаряне (но не обясняване), както ме учеше и моят старейшина Уаасаанесе (Гърмът-на-Гръмотевицата), а също с помощта на много истории от митологията и реални исторически събития. Централно място заемала вярата в свещеното, във Великия дух. В "Евангелие на червения човек" Е. Томсън-Ситън правилно заключава: "Червените хора имат най-духовната цивилизация, която светът някога е познавал. Културата им е фундаментално духовна... Техният начин на живот, мислене и действие имат основно духовна значимост. Тази значимост се проявява в ежедневния живот, отношенията между тях и в отношенията им с природата - земята, животните, в разпознаването на Невидимото и Вечното, в начина по който нашите хора мислели, чувствали и възприемали своя свят". В митологията на почти всяко племе имало един легендарен герой (Нанабуш, Уесакачак и т.н.), чрез чиито подвизи децата усвоявали качества като честност, храброст, скромност и уважение. Уважението се счита за най-важна черта на характера. То се изразява обикновено с мълчание, когато по-възрастните от теб говорят. Както казва вождът Уабаша: "Пази си езика като млад и като остарееш, може да измислиш нещо, което да служи на народа ти. Плодовете на мълчанието са самоконтролът, истинската храброст, търпението, достойнството и почитта".
Традиционното образование било тясно свързано с икономиката - учението за оцеляване. Чрез наблюдение и практика се усвоявало изкуството на лова, риболова, приготвянето на храна и подслон. Децата придобивали специфичните знания, умения и навици, необходими за ежедневния живот, в контекста на индианските възгледи за духовния свят. Ролята им в обществото като възрастни обикновено била предопределена от ранна възраст. При оджибуей тя зависи обикновено от клана (рода) в който си се родил (напр. от клана Мечка произхождат шамани, учители и полицаи; от Жерав са учители, от Орел - вождове и т.н.), или от някакво знаменателно събитие (предзнаменование) като дете (напр. моят учител Уаасаанесе се родил в бурна нощ, с много гръмотевици и точно когато произнесъл първия си звук, се чул силен гръм. Това бил ясен знак за шамана, че Gchi-Manitu, Великият дух, иска да говори чрез него на хората и той трябва да стане учител. Така получил и името си; б.м. Е.Н.). Така подготовката на детето в определената насока започвала от ранна възраст и продължавала, докато учителят реши, че то е готово за мисията си в живота. Особено място заемали церемониите при прехода от пубертета в света на възрастните, при които се проверявала готовността на ученика да поеме задълженията и правата си на възрастен.
С появата на белите настъпила значителна промяна. В началото на ХVII в. от Европа пристигнали мисионери, за да открият училища за индианците с цел похристиянчването им. Първа се намесила Римо-католическата църква. Протестантската църква не се заела с образованието до началото на ХIХ в. Първите училища били т.нар. "дневни училища". При тях обикновено мисионерите посещавали покръстените индиански селища няколко дни в седмицата, събирали хората и ги учели да четат и пишат (обикновено на френски, тъй като повечето мисионери били от френски произход) и разбира се ги учели на молитви и християнство. Понякога организирали уроците в сградата на мисията. През ХIХ в. започнало строителството на обособени сгради за училища и църкви на територията на резерватите или близо до тях в Онтарио, Нова Скотия и Квебек, където повечето индианци били покръстени и подписали договори за предаване на земята си. Почти всички договори, особено тези от епохата на кралица Виктория (1837-1901), гарантирали, че короната ще финансира образованието в резерватите завинаги, като компенсация за земята, която индианците й отстъпвали. Както обикновено, повечето от тези договорни задължения никога не били изпълнени.
През 1830 г. мисионерът Дж. Еванс създал т.нар. "крийска силабика" - адаптация на латинската азбука към езика крии. Малко по-късно Фиеро направил подобна азбука за оджибуей и отауа. Някои мисионери се опитвали да съхранят езика и културата на индианците, но с малък успех. В края на ХIХ в. дневните училища постепенно били изоставени и отстъпили място на пансионите. Пансионите били създадени с цел да се откъснат децата от техните родители и от културното влияние на резервата. Те обикновено се намирали на много мили разстояние от индианските селища. Децата прекарвали в тях по десет месеца в годината от 6 до 18-годишна възраст. Там те получавали основно образование, предназначено да ги подготви за бъдеще като работници във фермите и фабриките или за домашна прислуга на богатите канадци. От тях се очаквало да забравят родния си език и култура (в пансионите строго се забранявали разговорите на индиански езици и практикуването на "езически" ритуали, като наказанието било бой с пръчка на голо. Аз лично съм виждал такива белези, останали от "християнските" методи на възпитание; б.м. Е.Н.), и да овладеят някоя ниско платена професия, която да практикуват след това. Като добавка към уроците в клас, по т.нар. "полудневен план", децата прекарвали остатъка от деня в принудителен труд. Момчетата чистели обори, пасели крави или работели на полето в зеленчуковите градини. Момичетата предели, шиели, готвели и чистели по къщите. Излишно е да споменавам, че за тази работа те не получавали нито цент. Дори храната, която им давали, била с ниско качество и често недостатъчна. Затова основното, с което се отличавали пансионите, бил високият процент на смъртност сред децата, главно от туберкулоза. В началото на ХХ в. 50% от децата не доживявали края на обучението си. Пансионите се управлявали съвместно от църквата и федералното правителство на Канада. Църквата управлявала бюджета и одобрявала учебната програма в съгласие с християнската религия. Тя отпускала и част от средствата за бюджета. Правителството давало остатъка от парите, извършвало проверки и издавало постановления и специални правилници за развитието на училищата. През 1933 г. броят на пансионите достигнал осемдесет. Проблемите с незаконното отклоняване на средства от тях от страна на църквата, експлоатацията на детски труд, сексуални извращения над децата от страна на учителите (повечето свещеници!), довели до редица разследвания от страна на правителството и до постепенното изоставяне и закриване на пансионите в началото на 60-те години.
Концепцията "Да цивилизоваме и християнизираме" се провалила с гръм и трясък. Тя довела само до откъсване на децата от нормалната им среда, семейство и детство, до загуба на езика им и до разрушаване на културата им, но с нищо не допринесла за изграждането на бъдещето им - повечето от тях оставали безработни или ниско платени работници, без никаква перспектива в живота. Така се появила концепцията за интеграцията, прокарана през 1948 г. от правителствата на различните канадски провинции. В Индианския закон от 1951 г. били заложени законово направленията в развитието на индианското образование, включително клауза, че посещението на училище е задължително за деца от 6 до 16 години. По дефиниция "интеграция" се наричал процесът на приемане на индиански ученици в провинциалните училища по местоживеене и смесването им в класовете с белите ученици. Отначало тази концепция се наложила успешно, особено като се имат предвид пораженията, които пансионите нанесли. В провинциалните публични училища индианците били поне на теория равни с белите ученици, а процесът на обучението се контролирал от правителствата на провинциите. На децата често се осигурявал транспорт до резерватите им и те не се откъсвали от средата си. Все пак останали ред недостатъци. Децата трябвало да учат на официалните езици (английски и френски). Никой не се постарал да подготви учители и програма, съобразена с изискванията на деца от друга култура. Методите на преподаване били коренно различни от традиционните индиански методи. По тези причини 97% от индианските деца получавали слаби оценки и не могли да завършат средното си образование. По-малко от 1% завършили колеж или университет. Явно новата концепция също не работела. "Интеграцията" не донесла отговор на въпроса за необходимостта от социално значимо образование за индианските деца. По думите на покойния вожд Дан Джордж*: "...Докато няма интеграция на сърцата и умовете ни, вие ще имате само физическото ни присъствие... и стените между нас ще са високи като планини". Резултатът от "интеграцията" се оказал само физическо присъствие. Тази концепция отново не била програма за истинска интеграция на две равнопоставени различни култури, а програма за асимилация, където индианските ученици били поглъщани от преобладаващото общество.
Така през 1967 г. се появил докладът на д-р Хари Хоторн, професор в Университета на Британска Колумбия. В резултат на задълбочени проучвания д-р Хоторн написал изследване в два тома и представил на правителството списък от 41 препоръки за подобряване образованието сред индианците. Той се опитал да отговори на въпроса: "Защо 97% от индианците напускат една от най-добрите образователни системи в света без да завършат? Защо те получават по-слаби оценки?" Неговият извод е, че това се дължи на разликите в предучилищното възпитание в различна културна среда. "Разликата в общата ориентация доказано се явява критична за индианското дете. Учебният процес влиза в конфликт с мисловния процес на индианското дете, принуждавайки го да се отучва, да научава отново и да усвоява нови сфери на знание, които то трябва да е вече усвоило при тръгване на училище, за да може да се развива по същия начин, както белите му съученици" - казва д-р Хоторн. Така сред белите ученици и учители се създава стереотипа на "тъпия" индианец, от който нищо не става и никой не се опитва да разбере културната разлика и да преподава по начин, достъпен за индианските ученици. Същото се отнася и за учебните програми.
Препоръките на д-р Хоторн включват: прекъсване на финансирането на училища, управлявани от религиозни организации; създаване на специални програми за обучение на индианските ученици; обучаване на учители, които да преподават на индианците съгласно основите на индианската култура; образователните програми да са съобразени с културното минало на учениците; допълнителни часове по английски и френски език за ученици с различен майчин език; обучение по майчин език, където това е възможно; премахване от учебниците, особено тези по история, на текстове, които засягат националното достойнство на индианците (напр. как "дивите" индианци крадели конете на "добрите" бели, които ги наказвали, като ги избивали до последния човек); учителите да посещават резерватите и да говорят с родителите на децата за техния прогрес в училище; въвеждане на задължителни медицински прегледи и ваксинации на индианските ученици; отпускане на допълнителни средства на индианските студенти за тетрадки и учебни помагала; въвеждане на безплатни вечерни и летни училища за ученици, прекъснали образованието си; премахване на Теста за интелигентност за индианските деца, поради неадекватността му; да се следи за прояви на расова дискриминация от страна на белите ученици и учители и т.н.
Препоръките определено били крачка напред в решаването на проблема за индианското образование. За пръв път се дава гласност на неравноправното положение на индианците в образователната система на Канада и в канадското общество. Въпреки добрите си намерения, д-р Хоторн не стига до дъното на проблема - проблема за контрола върху образованието - и предлага само козметични промени, без да изоставя концепцията за "интеграцията" като цяло. Изхождайки от позицията си на бял канадец, той не може да схване, че тази концепция е дълбока погрешна и не може да се реформира.
Междувременно 60-те години са време на значителни политически промени сред канадското и сред индианското общество. Това е времето на "бейби-бумърите", на отхвърляне на консерватизма, на икономически подем и довеждане до крайни измерения на идеите за свобода и демокрация в Америка. Това е и времето на първите организирани прояви на американските индианци. Вождовете на племената започнали да претендират открито за подобряване условията на живот на техните хора. През 1961 г. се създал Национален индиански съвет с цел обединяване на канадските индианци и подобряване на положението им в канадското общество. През февруари 1968 г. на събрание на представители от 8-те провинции се решило прерастването на съвета в Национално Индианско Братство (НИБ). През 1970 г. то било признато от правителството на Канада за официална общонационална организация на коренното население. Негов висш орган станала Генералната асамблея, а ежедневните проекти се ръководели от Изпълнителен съвет и щатни служители, платени от правителството. Един от първите проекти бил този за образованието. Той започнал в отговор на издадената от правителството на Пиер Трюдо през 1969 г. "Бяла книга", в която се призовавало за премахване на специалния статут на индианците и пълното им "интегриране" в канадското общество. Допълнително напрежение създал рапорта на Постоянната комисия по индианските въпроси в парламента от 22.06.1971 г., която установила, че:

  1. Все още 96% от индианците не завършват средно училище;
  2. Средната безработица сред индианците е 50%;
  3. Има "неточности и пропуски" в текстовете по история, описващи индианския принос в канадската история;
  4. Само 10% от учителите, преподаващи на индиански деца, имат някакво понятие от даден индиански език или култура;
  5. Повечето родители нямат представа как учат децата им и никога не са говорили с техните учители.

Така излиза, че четири години след препоръките на д-р Хоторн почти нищо не се е осъществило и те са останали само на книга. В отговор НИБ създава комисия, която през февруари 1973 г. предава на министъра по индианските въпроси документ, изразяващ индианското становище за образованието на коренното население. Този документ, озаглавен "Индиански контрол над индианското образование" (ИКИО), бил официално приет от министъра по индианските въпроси с думите: "Аз дадох на Националното Индианско Братство моето уверение, че аз и моят департамент поемаме изцяло задължението да осъществим образователните цели на индианските народи, заложени в предложението на Братството".
Тази национална образователна стратегия и политика се основавала на изводите на провинциалните индиански организации, засягащи всички области на индианското образование. Тя се базирала на загрижеността на родителите, породена от постоянното проваляне на техните деца при съществуващата система. В тази нова политика залегнали два образователни принципа, възприети от канадското общество - родителска отговорност и местен контрол. В нея се приема, че индианските родители имат същите права да вземат решения за образованието на децата си, както и останалите канадци. Тя приема фундаменталната концепция за местното самоуправление, която различава демократичната политическа система от тези с тоталитарен характер.
ИКИО подчертава необходимостта образованието да съответства на философията на индианците: "Ние искаме образованието да даде на нашите деца здраво чувство за идентичност, с увереност в техните лични възможности. Индианската философия на образованието е в много отношения по-валидна и универсална от тази, която преобладава в модерното образование днес. Вместо едностранчив поглед върху историята, индианците искат децата им да учат канадска история, която почита техните обичаи, ценности, постижения и придобивки. ...Ние искаме нашите деца да учат науки и технологии, за да могат да подпомагат хармонията между човек и природа, ...а не да я разрушават. Ние искаме нашите деца да учат за други народи по литература и социални науки и в процеса да се научат да уважават ценностите и културата на другите. Нашата философия на образованието гледа на ученето и преподаването като на неразделна част от живота на детето и учителя. Това не са просто занимания пет дни по пет часа седмично в течение на 12-ет години. Това е ангажимент за цял живот".
Стратегията на ИКИО е насочена към 4-ри проблема: 1) Родителска отговорност, 2) Учебна програма, 3) Учители, 4) Училища и пособия.

  1. Родителите трябва да са равноправни партньори с правителството в образованието на децата им. Съгласно 11-ет основни договора между племената и правителството на Канада и Индианския закон, правителството се задължава да финансира образованието на индианците. Това е факт. Това обаче не дава на правителството правото на контрол над него и над живота на индианците. "Индианският контрол" не противоречи на нито един от договорите, нито на закона. Контрол значи и отговорност. В ИКИО се казва: "В индианската традиция всеки възрастен е лично отговорен за всяко дете, да следи то да научи каквото е необходимо, за да води добър живот. Както нашите бащи имаха ясна идея какво прави човека добър, така и ние искаме децата ни да научат, че щастие и удовлетворение идват от:
    • уважение към себе си
    • разбиране на другите
    • живеене в хармония с природата.
    Това са уроците, необходими за оцеляване през ХХ в. Самоуважението ни помага да открием и използваме талантите си и да усвоим уменията, необходими ни в живота. Разбирането ще ни помогне да посрещнем другите канадци като равни и уважавайки различията си, да работим заедно за общото добро. Животът в хармония с природата ще осигури баланса между човек и околна среда, необходим за бъдещето на планетата, защото това е област, в която индианската мъдрост има големи достижения".
  2. В раздела за програмата се подчертава необходимостта от изучаване на индиански езици, история, култура и традиции; назначаване на индианци в комисиите по изработване на програмите; премахване на погрешните текстове за индианците от учебниците на белите ученици и въвеждане в тях на раздели за приноса на индианците за развитието на Канада; въвеждане на курсове по индианска култура, изкуство, музика, танци и езици; премахване на Теста за интелигентност за индианците, като неточен; отпускане на необходимите средства от държавата за изработването на тези програми по места и в съответствие с нуждите на училищата. При възможност, предметите да се преподават на роден език (Това бе направено експериментално в училището в Уикуемиконг (Залива на бобрите) на о-в Манитулин, където учениците са 100% оджибуей, но след три години бе отменено поради липса на квалифицирани учители, говорещи свободно езика оджибуей. Сега в Университета на Тъндър-бей се обучават студенти по педагогика от оджибуейски произход и вероятно опитът ще се повтори; б.м. Е.Н.). В смесените училища се препоръчва изучаването на езика само като предмет.
  3. Учителите трябва да са запознати с индианската култура и традиции; по възможност да са от индиански произход (това е свързано с премахване на някои бюрократични изисквания, пречещи на индианците да получават учителски лиценз); по възможност да знаят съответния език; да се наемат помощник-учители, знаещи езика; да се осъществява съвместна работа между учителите и старейшините по проблемите на културата; финансово насърчаване на учителите да работят в резерватите.
  4. Построяване на училища в резерватите или близо до тях, снабдяването им с пособия и пълното им финансиране от държавата.

ИКИО става повратен момент в борбата на индианците за свое образование и програмен документ на НИБ по този въпрос. На негова основа започва основаването на "племенни училища" на територията на резерватите, частично финансирани от държавата и контролирани от съвета на вождовете на съответното племе. През 1991 г. има 39 такива училища. Въвеждат се специални програми за обучение на индиански ученици в училищата, намиращи се в юрисдикцията на отделните канадски провинции или в обособените индиански културни центрове в градовете. Отпускат се стипендии на индианци за следване в университетите. Макар и бавно, правителството започва да прехвърля на индианците контрола над образованието и отпуска част от необходимите средства, които то така или иначе дължи по договор на племената, като компенсация за милионите квадратни километри земя, отнети от тях при заселването на белите в Канада.
През 1980 г. на съвет на представители от 535 коренни общини се създава Асамблеята на Първите Нации (АПН), като пряк резултат от корумпирането на НИБ, което се финансира от държавата и политическите кръгове в Отава. През 1982 г. Братството се саморазпуска и се влива в Асамблеята, като тя става официалния представител на коренното население пред държавата. Тя продължава да следва политиката на Братството по въпроса за образованието. Освен с федералното правителство, индианските активисти започват работа по места с провинциалните правителства, бордовете по образование и университетите. Така се стига до издаването на редица рапорти и закони, уреждащи индианското образование. През 1990 г. се приема новия закон за образованието на провинция Юкон, съгласно който на всяко индианско племе се гарантира представителство в училищните съвети и бордове. Всяко племе може да си състави комисия с доста широки права, която да контролира обучението на децата им. Съветът на Юконските индианци създава Централна образователна комисия с ранг на министерство. Въвеждат се редица програми за индианско образование. Подобни закони се приемат през 1991 г. и в Северозападните територии и Ню Брунсуик. В Квебек Закон № 101 дава на индианците правото да се обучават на техния език. Комисии от индианци се сформират в министерствата на образованието на Онтарио и Нова Скотия. Редица учени от канадските университети провеждат изследвания за резултатите от постигнатото и издават препоръки за продължаване на реформите. Сред тях се откроява рапорта на проф. Верна Къркнес от Университета на Британска Колумбия от 1992 г., която по народност е индианка крии. Тя детайлно анализира резултатите и дава насоки за по-нататъшното развитие на индианското образование. От 1981 г. тя ръководи програмата за обучение на индиански учители в УБК.
През 1988 г. АПН публикува свой рапорт по образованието, който да замени и допълни ИКИО. Озаглавен е "Традиция и образование: поглед към нашето бъдеще" и съдържа четири раздела:

  1. Юрисдикция - "Правото на Първите нации да поемат юрисдикция над образованието, засягащо индианските ученици във федералните, племенните и провинциалните училища, да бъде признато от всички нива на правителството (общини, провинции и федерално правителство)". Дава се проект за управлението на образованието на индианските деца от съответните племена.
  2. Качество - "Учениците от Първите нации имат правото на образователни услуги и програми от най-високо качество, които включват културно съдържание и академични умения". Предлагат се конкретни промени, които да доведат до постигане на това качество.
  3. Мениджмънт - "Мениджмънтът на системата на образованието на Първите нации изисква поне еквивалента на финансовите, човешки и материални ресурси, необходими за държавните училища". Управляването на тези средства да се осъществява директно от племената, за да се избегне отклоняването на средства и да се гарантира пълноценното им използване.
  4. Осигуряване - "Осигуряването на образованието на Първите нации трябва да е еквивалентно по всички нива на изразходваното за другите канадци в държавните училища, плюс допълнителни средства за доказаните специални нужди, асоциирани с образованието на Първите нации". Тук вече се засяга слабото място на правителството, което продължава да протака отпускането на така необходимите и заслужени от индианците средства за тях. Този документ се появи в началото на последната икономическа рецесия, когато държавния бюджетен дефицит на Канада достигна огромни размери и закономерно бе политиците да се опитат да си вържат бюджета, преди да отпуснат каквито и да било пари на индианците.

През 1992 г. начело на АПН застана Овидие Меркреди от племето крии и прие курс на конфронтация с правителството. Започнаха редица протестни акции и съдебни процеси срещу правителството за неправомерно отнета индианска земя и неизплатени компенсации по договорите. В някои свои речи О. Меркреди със заплашителен тон предупреждаваше правителството, че бездействието му ще доведе до насилие и индианско въстание. Кулминацията бе достигната през 1996 г., когато върховния съд на Британска Колумбия постанови правителството да върне неправомерно отнета земя на няколко племена от Западния бряг - за пръв път в канадската история съд на белите се произнася в полза на индианците.
За да успокои духовете и да спечели време, още преди това, през 1991 г., правителството назначи Кралска комисия за аборигенните народи от седем души - четирима от тях индианци. Комисията получи бюджет от 6 мил. долара и работи шест години по съставянето на програма за цялостно подобряване положението на индианците. В рапорта от 4-ри тома (с ок. 50 тома приложени фактически материали!), съществено място се отделя на образованието. В рапорта се подчертава необходимостта от пълен индиански контрол над индианското образование като първа стъпка към политическото самоуправление на племената. Специално внимание се обръща на ранното детско обучение, което задължително трябва да е на роден език; подчертава се необходимостта от обучение на възрастните и поправяне на пораженията, нанесени им от предишните образователни системи. Предлага се създаването на Международен университет по индианистика и поставянето на образованието на солидна научна основа. Какво е слабото място на документа? Това, че предложените от комисията промени ще струват на правителството около 20 млн. долара и тези средства трябва да се отпуснат веднага. Документът логично доказва, че ако правителството не плати тези пари сега, след десет години ще трябва да плаща двойно повече само като помощи за безработни!
Новоизбраният през август 1997 г. вожд на АПН, Филип Фонтейн, представител на умереното крило на организацията, приветства заключенията на комисията и изрази готовност да сътрудничи с правителството за реализирането им. Кралската комисия и АПН достигнаха до историческа програма за цялостна промяна не само в индианското образование, но и в живота на канадските индианци към по-добро бъдеще.
Промяната обаче си има своята цена. Дали правителството ще успее да надмогне късогледството си, партизанщината и вътрешните борби и ще вземе единственото възможно правилно решение, или ще продължи с половинчатата си политика спрямо индианците, която ще му струва скъпо в бъдеще? Това още не се знае. В настоящия момент, през май 1998 г., правителството още не се е произнесло. Все пак стените се разпукаха, процесът е започнал дори без неговата намеса и ще продължи.


Литература:

  1. Assembly of Firs Nations, "Tradition and Education: Toward a Vision of our Future"; Ottawa, 1988.
  2. Canadian Education Assotiation, "Recent Developments in Native Education"; Toronto, 1984.
  3. Verna Kirkness, "First Nations and Schools: Triumphs and Struggles"; Toronto, 1992.
  4. National Indian Brotherhood, "Indian Control of Indian Education"; Ottawa, 1972.
  5. Royal Commission on Aboriginal Peoples, "People to People, Nation to Nation"; Ottawa, 1997.
  6. Ernest Tompson-Seton & J. Seton - "The Gospel of the Redman"; Winipeg, 1963.


* - Индиански обществен деец, писател и актьор, познат на българските зрители най-вече с ярките си роли в "Малък Голям Човек" и др. филми (бел. ред.)

Нагоре

Дар от Седящата Черноглавка (2006)