Начало
Островът на костенуркатаАлманах

- Д -

Дакота(„съюзници") - съюз от сиукското езиково семейство, включващ племената сисетон, мдеуакантон, уахпетон и уахпекуте. Известни са още и като източни сиукси или сантии. Племенните им земи се намират на територията на днешния щат Минесота. Дакота са част от конфедерацията Очети Шакоуин (Седемте огъня на Съвета), наричан най-често сиу или сиукси. В нея, освен тях, влизат и роднините им накота (янктон) и лакота (тетон). Традиционната култура на дакота демонстрира смесица от характеристиките на Североизточния горски регион и този на Великите равнини. Воювали с племената оджибуей, саук и фокс. Дакота са първият сиукски народ, който влязъл в сблъсък с белите заселници. През 60-те години на XIX в. избухнала т. нар. „война на Малката Врана" (по името на оглавилия военните действия вожд), която - въпреки първоначалните успехи - завършила трагично за индианците. Четиридесет от предводителите на дакота били обесени, а останалите - хвърлени в тъмница. Днес източните сиукси обитават няколко резервата в щатите Минесота и Южна Дакота, а също и в Канада. Наброяват приблизително 12 000 души.

Джеронимо или Гоятлей, Прозяващият Се (1829-1909) - военен предводител на племето чирикауа-апачи. Заедно с великите вождове Кочисе и Мангас Колорадас младият Джеронимо воюва с мексиканците, които са изклали семейството му. След години той се жени втори път, но отново е постигнат от същата съдба - мексикански войници нападат селото на апачите в отсъствието на повечето от мъжете и избиват много жени и деца, между които и тези на Джеронимо. Воинът се заклева да отмъщава на мексиканците, докато е жив. През 1872 г. вождът Кочисе подписва мирен договор с американското правителство. Джеронимо се заселва в определения за чирикауа резерват, вярвайки, че може да разчита на постигнатите с щатските емисари споразумения. В същото време продължава да организира наказателни експедиции в мексиканска територия. През 1876 г. е взето решение чирикауа да бъдат преместени в друг резерват, за да не атакуват повече мексиканските поселища по границата. Джеронимо и воините му напускат резервата и се укриват в планините на Мексико. По-късно той е последван от още много недоволни апачи. Войната срещу мексиканците се разгаря с нова сила, като този път в преследването на вожда и сподвижниците му се включва активно и американската армия. Постигнато е даже специално споразумение, според което мексикански и щатски войници имат право да пресичат свободно границата, ако преследват апачи. След като в ситуацията се намесва уважаваният от индианците генерал Крук, Джеронимо се съгласява да се предаде. Крук удържа на думата си и вождът е оставен да се засели в резервата на народа си, без да му се търси отговорност. Ала на следващата година Джеронимо и няколко други апачи отново бягат от резервата и нападат мексикански села. В преследване на непокорния вожд потеглят 5000 войници, водени от наети 400 индиански следотърсачи, плюс многобройна цивилна милиция и с активното съдействие на цялата мексиканска армия в района. По това време Джеронимо разполага с 35 воини. След година и половина последният военен вожд на апачите се предава на генерал Майлс. Джеронимо и още 340 апачи са изпратени като военнопленници във форт Марион, Флорида, а по-късно са затворени в казармите Маунт Върнън, щата Алабама. След време вождът и последователите му получават държавна амнистия и са заселени в резервата Форт Сил, Оклахома. Четири години преди смъртта си Джеронимо разказва историята на своя живот, публикувана под заглавието „Разказът на Джеронимо за неговия народ" (1905 г.). Вождът умира на 17-ти февруари 1909 г.

Джоузеф или Хинматон Ялаткит, Отекващият В Планините Гръм (1830-1904) - познат на съвременниците си като благородна личност и човек на мира, този вожд на племето не персе против волята си е тласнат във военен конфликт, в който се отличава като един от най-големите индиански стратези в историята на Северна Америка. Години наред Джоузеф се гордеел с приятелството си с американците и с факта, че племето му никога не било отнемало живота на бял човек. Когато през 1877 г. правителството на САЩ изпраща генерал Хауърд да осигури - мирно или по насилствен начин - заселването на не персе в резерват, вождът отново се опитва да предотврати конфликта, но напразно. На индианците е даден срок да потеглят към определения резерват, след изтичането на който армията ще ги счита за врагове. Поставен в безизходица, Джоузеф стига до извода, че е най-добре да напусне родните територии и да се пресели с народа си в Канада. Това всъщност решава проблема, защото така държавата получава индианските земи, до които се домогва, но на армията е заповядано да преследва не персе. От 15-ти юни до 5-ти октомври 1877 г. вождът Джоузеф и неговите 750 съплеменници, много от които жени, деца и възрастни хора, се придвижват към Канада, криейки се из Скалистите планини, пресичайки Йелоустоунския национален парк и река Мисури. По време на този поход не персе печелят 19 сражения с неотклонно преследващите ги войскови части и избягват десетки засади. Накрая, само на около 60 километра от канадската граница, Джоузеф е принуден да се предаде, за да спаси своите изнурени, гладни и премръзнали хора. Вождът умира на 21-ви септември 1904 г. в резервата Колвил в щата Уошингтън като военнопленник.

Дългите ножове - едно от индианските названия на белите, произлизащо от сабите, които те носели.

Д-р Чарлс Ийстман или Охайеза, Победителят (1858-1939) -лекар, публицист и писател от племето дакота. Охайеза живее по традиционния за своя народ начин до петнадесетата си година, когато заминава за Небраска, за да учи в тамошното мисионерско училище. Само две години по-късно продължава образованието си в колеж, а после се записва като редовен студент в Бостънския медицински университет. След като завършва медицина, д-р Ийстман е изпратен да работи в резервата Пайн Ридж, при лакота - западните братовчеди на неговото племе. Там става свидетел на вълненията около т. нар. Танц на Духовете, гибелта на Седящият Бик и избиването на хората на вожда Големият Крак от американски войници при Ундид Ний. Чарлс Ийстман се среща и разговаря с мнозина стари воини и вождове на лакота и други племена от региона. Своите спомени и техните разкази той публикува в книгите си „Моето индианско детство" (1902 г.), „От горските дебри до цивилизацията" (1916 г.) и още седем други. Може да се каже, че творбите на д-р Ийстман поставят началото на литературния тип индианска автобиография. Завършвайки право, Чарлс Ийстман става съдебен защитник на народа сиу, като през 1903 г. е официално назначен в Бюрото по индианските въпроси. Междувременно продължава да пише, изнася лекции, публикува статии. С цялата си дейност Ийстман - някогашното дакотско момче Охайеза - се старае да обърне вниманието на обществеността към проблемите на индианците, като едновременно се стреми да запознае бяла Америка с истината за индианските достойнства и характер. Пред 1923 г. е назначен за инспектор по проблемите на индианците към правителството на Съединените щати. Чарлс Ийстман е и един от основателите на скаутското движение в Америка. Умира на 8-ми януари 1939 г.

Нагоре

- А -

- Б -

- В -

- Г -

- Д -

- Е -

- Ж -

- З -

- И -

- Й -

- К -

- Л -

- М -

- Н -

- О -

- П -

- Р -

- С -

- Т -

- У -

- Ф -

- Х -

- Ц -

- Ч -

- Ш -

- Щ -

- Ъ -

- Ю -

- Я -

Дар от Седящата Черноглавка (2006)